-- Не искате ли да обмислите нещата? -- попита Риман. Усмихваше се, а това ме издразни. Опитах се да се овладея, но имах странното чувство, че вече всичко е предопределено, че каквото и да правя, съм просто мушичка в неговата мрежа... И че за него съм като отворена книга, даже и мислите ми чете... Демоне!-- изпсувах в мислите си и се опитах да гледам в перспектива, напред или как там му се викаше. А в главата ми всичко се обърка, преплете, както тогава, когато лежах на площада в локва кръв.
-- Няма какво да мисля. Просто не ви вярвам. Защо ме подценявате? Нима си мислите, че мога да ви повярвам след всичко, което съм чувала за вас?
Фигурата му застина. Той се обърна с гръб към мен и изкушението отново се обади - Феарад е тук, мога да опитам и аз да го забия до дръжката в гърдите на Риман... само че каква полза, каква полза? А и Армания? как да спася Армания?
-- Добре, -- рече Риман. -- Наистина те подцених, Аледар. Но искам да знаеш едно - така или иначе ти си първата жена, която някога ме е привличла, ако ще и с ината си.
Помълчахме заедно. Погледхан го изпод вежди... изглеждаше уморен...
-- Можем да управляваме заедно, Аледар, -- каза той накрая. -- Ще бъда напълно откровен с теб. Малко ме съмняваше, че ще мога да те накарам да ме обичаш... Но знам, че обичаш Армания, и това е вложено в теб.
Опитах се да задържа въздишката си. Толкова прозрачна ли бях?
-- Мога да превзема Армания, но това ще ми коства прекалено много средства. Ако баща ти е от същото тесто, от каквото си и ти... трудно ще ми бъде, това е истината. Не искам излишно да хабя енергия... Но ще го направя. За теб остава изборът - колко кръв да се пролее - Фангорийска и Арманска. Ако се омъжиш за мен... ти си престолонаследникът, ще навършиш пълнолетие... разбираш ме, нали?
Кимнах, какво друго ми оставаше?
-- Двете царства естествено ще се слеят след смъртта на баща ти. А тогава, Аледар... Тогава светът може да стане наш - мой и твой. Ще получиш всичко, което някога си желала, всичко, което ще пожелаеш... защото мога да ти дам всичко.
Сега вече говореше истината, знаех... но колко болеше тази истина!
-- Кръвта... можеш да спестиш кръвта, Аледар... -- повтаряше той, налучкал слабото ми място. Въобще не ме блазнеше идеята да ставам причина за разрушитлна война... за толкова смърт... пак безизходица. И докато в моментите, когато ми се обясняваше в любов, мислех, че от тази ситуация все някак ще се измъкна, то сега разбирах, че съм в ъгъла. Приклещена.
-- А какво ще получа аз? -- попитах. -- Мислиш ли, че властта ме блазни? Не ми пука за властта! Не ми пука за парите! Нима ще ги отнеса в царството на дракона, когато остарея и умра? Как да оставя Армания в ръцете ти? Стигаше ми само да видя какво си направил с Фангория за стотина години!
Започнах да му викам... не можех да се въздържам вече. Нервите ми бяха обтегнати до крайност, струваше ми се, че още малко и ще се пръсна.
-- Ако ми пукаше за проклетите пари, Белиале, -- засмях се пресилено и дори си спомних името му, -- ако ми пукаше за властта, щях да стоя в двора на баща си и да се къпя в разкош. Никога няма даме направиш твоя слугиня, нито ще ме накараш доброволно да оставя Армания в ръцете ти... Може дори до последна капка кръв да е, но ще се борим с теб. Арманците са упорити... И не се знае кой ще спечели!
Хвърлих му това предизвикателство в очите и зачаках реакцията му.

Aledar~