Чак когато се изправи осъзнах, че е висок, и до доста висок, като войниците си той се извишаваше поне една глава над мен... Дрехите му бяха подобни на моите...
Едно време ви говорех за Горан, за чара му, за това, как привличаше външността му, говорех като малко и влюбено момиченце.
Но чак тогава, когато видях Риман, разбрах, какво е красота. Защото той беше красив, демонски красив... Дълга до рамената му светла коса, не руса, не кестенява, а пепеляво светла; очи, които се преливаха, с неопределен цвят на синьо-сиво-зелено море; Драконе, всичко беше съвършено!
И макар да очаквах почти всичко, да бях готова да посрешна грозотата му, не можах да поема тази идея - за красота, която надхвърля представите на нещо нормално...
Мисля си, че ако не бях толкова надъхана с омраза и гняв, щях да се влюбя като последната глупачка в тази външност и в този глас...
Да, сега като си спомня... тогава ме спасиха някакви си мисли... пък и интуицията ми нашепваше, че всичко може да е илюзия. как можеше един човек, който управлява страната от 100 години, да изглежда на... на колко изглеждаше? 25? Там някъде... може би дори и по-малко. Но не изпитвах никакви съмнения, че това е Риман. Той беше. Усетих го.
Ех... гледах Феарад. Това беше грешката на Риман - не биваше да оставя меча ми в полезрението... мечът ми напомняше за Горан, оттам и се почувствах като имунизирана срещу цялата тази хубост... неговата хубост, хубостта на Демона.
-- Искам да станете моя съпруга, Аледар, -- каза Риман и се усмихна.
А аз просто хлъцнах. Казах ви, че очаквах какво ли не... фантазията ми винаги е била прекалено развита... но не очаквах това.
Погледнах го изпод вежди и се опитах да съобразявам бързо... не че ми се удаваше, ама сега определено се налагаше.
-- Ъъъъ..., -- казах не много интелигентно, -- какво казахте?

Aledar~