Дълги коридори... В един от тях изчезна Риман, беше просто погълнат. А Аледар очакваше да я заведат отново там, откъдето бе тръгнала - Затвора с омразния пазач... Вместо това я водеха все по нависоко и по-нависоко, по някакво виещо се стълбище, явно в една от кулите. Единият войник вървеше пред нея, другият я следваше по петите, докато стигнаха върха - върха на кулата. Първият отвори вратата и й отстъпи пътя. Без да се противи, Аледар влезе вътре. Зад нея вратата се захлопна и се чу превъртяването на ключ.
Това определено не беше затвор. Просто стая - по-късно тя научи, че това е синята стая, така я наричаше прислугата. Всичко от мебелировката беше в син цвят. Имаше си обикновен прозорец, без кавито и да е решетки, но те не биха били необходими - когато тя погледна надолу, видя, че е невъзможно да се измъкне по никакъв начин. Стената бе гладка като стъкло, височината беше огромна. Нещо я изкуши да се надвеси още повече...

...даааа.... тогава започна некрофилията...

... и дори да опита да полети. Но Аледар си беше дете - малко объркано, зашеметено, отчаяно дете. И в това дете имаше достатъчно сила да преодолее порива. Затова тя се ограничи в това да се тръшне в леглото и да се опита да анализира случилото се. Какво ставаше и какво щеше да става - не се знаеше. За какво я бяха затворили тук, на върха на замъка, в стая, приличаща повече на гостна, отколкото на затвор?

Aledar~