-- Дайте им мечове, -- рече Риман и в ръката ми меко кацна Феарад. Запазили го бяха, все пак... Главата ми пламна... Гледах меча в ръцете на Горан, как войниците освобождават място.
И безизходицата се впи в съзнанието ми.
И в неговото.
Тълпата мълчеше.
Всичко мълчеше.
-- Започвайте! -- каза Риман спокойно. -- Стражи, ако някой от тях се опита да избяга, стреляйте по него и по останалия на арената. Ако не започнат дуела докато преброя до десет, стреляйте по тях.
Може би така беше по-добре... Гледах го... и той ме гледаше...

Горане, обичах те, ти беше смисълът ми...

-- Едно! -- отброи Риман.
Не помръднах. Горан също.
-- Две!
Обичам те, мислех си, и си казах - така ще свърши значи, той няма да ме нападне, нито аз него.... и стрелите ще са за нас.
-- Три!
Горан стисна зъби и виждах, просто виждах как се опитва да открие изход.
-- Четири!
Изход нямаше.
-- Пет!
И двамата го знаехме.
-- Шест!
-- Седем!
Как можеше да брои така спокойно?
-- Осем!
Тогава Горан повдигна меча си и рече:
-- Единият поне ще живее! -- и ме нападна.