Тогава стана това, което промени всичко, промени мен, промени Леков, промени Горан.
Наистина промени всичко по непоправим начин.
В едно от селата, посредата на речта на Леков, в двора на къщата, в която бяхме събрали населението, настана суматоха... Чу се чулен вик : "В името на Риман!", мощен и ужасяващ вик, които не можеше да остави безразлчен и най-големия смелчага. Хората се разбягаха в паника, а през вратата нахлуваха риманистите - черните им плащове бяха като залепени за тялото им, чуваше се цвиленето на конете им, мечовете бяха извадени.
В главата ми се появи само една мисъл - да се спася някакси... имаше броени секунди, докато риманистите се ориентират, кого точно трябва да заловят. Леков ме грабна за ръка и ме помъкна нанякъде... Горан изчезна в тълпата и напразно се обръщах да го открия сред паникьосаните селяни. Минахме през някакви шубраци , бягахме през уличките... ако беше Фангория, може би щяхме да се отървем. Но това беше малко провинциално селце. Стигнахме до края му, до някакъв обор, а аз чувах тропота на копитата по петите ни. Леков със замах отвори вратата на обора - вътре беше вързано конче, доста хилаво, но жилаво на вид. качи се на него тъй както си беше - неоседлано; подаде ми ръка и понечи да ме издърпа.
в главата ми се завъртяха няколко неща... Леков беше водачът, той трябваше да се спаси... от него зависеха прекалено много неща. Ако се качех с него... на това конче щяха да ни настигнат за минути. Затова само поклатих глава.
-- Върви! -- рекох му, прозвуча като заповед дори.
-- Не мога да те зарежа, не мога, Дона... -- шепнеше в някакъв бяс той, дори се опита да ме дръпне насила.
Но нямаше смисъл. Той го знаеше, аз го знаех...
затова просто се отдръпнах и ударих с всичка сила задницата на кончето. То се вдигна на задни крака, побунтува се малко, но после изхвърча като стрела и потъна в Сумрачната гора.
А аз извадих меча си и се приготвих да се отбранявам. Риманистите приближаваха; а аз бях готова да посрещна съдбата си. каквато и да беше тя, някак си предпочитах да загина за дело, което си струваше, вместо да заспя някоя нощ спокойно в леглото си.
съдбата за мен се появи под формата на конник - първият от цяла редица. него успях да посека - това беше първото убийство, което извършвах... но толкова ми се искаше да спечеля време за Леков, а може би и за Горан, който беше изчезнал така мистериозно.
Мислех си, че вторият конник ще ме убие. Но получих само удар с тъпото на меча му по главата си... така завършиха спомените ми за деня. Често съм чувала, че в критични моменти целият ти живот минава пред очите ти... глупост е това.