Така си и беше - бяха по петите ни и сякаш усещах присъствието им. в краищата на гората задимяха пожари... горяха селата. Хората знаеха,каво става... може би за пръв път се замисляха, какво става и защо. Но не чухме обвинения... Нито укори; а че бяхме причинители на цялата тази шумотевица, беше ясно. Но от тези селяни, които толкова презирах и пренебрегвах в началото... от тези селяни не се чу нито една укорна думичка. Може би точно тук, в тази област, след онова чудо с огъня, забравих напълно, че съм кралска дъщеря, че съм престолонаследник, че ме очаква охолен и празен живот в дворец, изпълнен със слуги, които да изпълняват всяко мое желание или каприз. Вместо това спях край мъждукащ огън в есенните сутрини, когато цялата се покривах с ледена роса... хранех се с това, каквото ни предлагаха добри хора; яздех по цял ден, докато тялото ми се вкочаняваше от болка и едва се смъквах. Понякога ме смъкваше Горан; сваляше ме бавно, внимаваше къде ме докосва, а аз си мълчах, че ме боли всичко, всяко местенце от тялото ми крещеше от желание за почивка. такъв живот водех тогава...
Важното е, да си имаш цел. Загубиш ли си целта, или ако я постигнеш - загубен си. Е, аз постигнах целта си. Какво правя тук още?Редактирано от ocмaтa на 18.08.01 19:41.
|