Брадатият ни поведе извън тълпата, извън шума; навлязохме направо в гората. Горан няколко пъти го попита, какво става, но онзи или мълчеше, или клатеше с безразличие глава.
Не знам колко вървяхме - стори ми се доста, а може да е било кратко... Нощем времето не тече така, както денем. Накрая стигнахме до някаква поляна. А там седеше Леков. Първоначално не можах да го позная - беше отслабнал, променен, с измъчен вид. Седнахме с него на тревата и той заговори бавно, едва артикулирайки думите, сякаш това му доставяше невероятно мъчение.
-- Мрежата се е пропукала, -- каза. -- Някой е проговорил, непрекъснато са по петите ми, на няколко пъти се отървавах на косъм. Трябва да напуснем този район, и то веднага.
Горан само кимна.
-- И двамата идвате с мен. Аледар, с радост дочух, че се справяш със задачата си добре; сгрешил съм, значи, че не те приех веднага. А с теб, горане, ще говоря по-късно.

Почувствах се объркана... Мрежата била пропукана, и то точно в района, в който работехме... И нима трябваше да оставим всичко така, без надзор?
Леков сякаш прочете мисълта ми, защото ми се усмихна и рече:
-- Нещата, които сме сторили, трябва да покълнат, Аледар. Нищо не става изведнъж. На хората им е необходима почивка, а не щъкащи из околията риманисти. местим се другаде, тук стана опасно... както за нас, а това е маловажно - стана опасно за населението. Затова е редно да напуснем, и то бързо. Дойдох да ви взема.
За мен това беше краят... Под надзора на Леков... С Горан оставахме изолирани един от друг. Чак по-късно Леков ми обясни защо по принцип не приемали жени сред осветените... Като първо, много малко жени биха се съгласили да напуснат дома си, семейството си; като второ, влюбването между съмишленици било изключително опасно - забавяло реакциите, отслабвало вниманието, разсейвало. Често го чувах да казва - бунтовник семейство и жена не храни.
е, решението му беше окончателно. Поемахме към един малко познат и необработван район - Ескания.