Три месеца живях с него. Точно живеене бих го нарекла - всичко беше общо. Нетърпението ми растеше, исках да го накарам да ме забележи някак. Показах му татуировката - това определено го впечатли, а аз се почувствах по-сигурна, че все пак ще постигна целта си. А целта ми, макар и трудно формулирана, беше той да стане мой.
И стана. За тези месеци, в които общуването ни беше ограничено с други хора; тогава просто стана. Какво стна ли? Насмешливото му безразличие се смени от загриженост и внимание. Може би наистина се променях физи4ески, кой знае...

И... добих увереност, че ме обича. Не знам защо, нито как. Винаги съм смятала любовта за някаква сладникава приказка за деца.

И сега смятам така... но в паралелите...

Външно всичко си оставаше същото. Той ми разказа, че Леков категорично го е заплашил - никакви такива изпълнения да няма, иначе ще го отлъчи. Затова всичко си остана скрито, мжду нас, далеч от хората, далеч от мненията им. Свобода във всяко отношение. Имаше и друга промяна - той започна да става все по-невнимателен и разсеян. В една от акциите се наложи дори самата аз да го измъквам - Горан не беше усетил опасността. И ставаше все по-отнесен и безотговорен. Много често яздехме, питах го нещо, а той не ме чуваше или отговаряше с голяма пауза.
Тогава видях, че нещо не е наред. Горан започна да се издънва и сред хората, в приказките си...