Улиците на Фангория... Заради панаира блъсканицата беше уморителна и неприятна, джуджетата се възползваха от ръста си по доста неприятен начин.
-- Защо ми каза повлекана? -- попитах Леков, който ме държеше здраво под ръка. Горкия, май го бях наплашила...
-- Кръчмарят е от нашите, Арен се казва, запомни името му. Ако някой път имаш нужда от помощ. пшотърси го. Но жена му... Майката каза ли ти за децата?
-- Каза ми, -- прошепнах. И си спомних лицето й, болката й... Никога не бях мислела преди за това, никога. Че може би някой страда, че изпитва болка...
-- Детето им е там някъде, -- каза Леков и посочи към Замъка.
Чак тогава го видях... Той беше малко странен... губеше се от поглед, все едно че не искаше да бъде виждан. Огромен черен замък, кацнал на някаква височина, нещо като насип може би... Тогава изпитах страх. Истински страх.
-- Арен не се примири с това, е взимат детето му... опита се да се бори. Видя ли ръката му?
-- Не.
-- Направиха го неспособен за никаква друга работа освен да налива разредена помия на риманистите. Той прокле сина си, Аледар. Единствения си син. Отрече се от него. Но жена му не можа да го понесе. Не можа и да му прости това проклятие, много е суеверна... Такак живеят от години. А за повлеканата... тук има такъв обичай - ако една жена се движи по улиците с двама мъже, я смятат за... хм.
И млъкна.
-- Все едно, -- казах. Не че слушах много какво ми обясняваше за повлеканата. Мислех за това, какво обясняваше за Арен и жена му; за живота, който водеха от години, мразейки се... една трапеза, едно легло, една работа... а сега...
-- Тя ни мрази, -- добави Горан някъде отзад. -- Но слкючихме споразумение с нея... Детето на сестра й е от нашата група. Обещах й да го пазим. А тя ще си мълчи. Само дано не го заловят Жилото, че какво ще правим...
-- Е, какво. Просто... ще сменим щаба си. -- засмя се Леков и пак лицето му светна.