Obyrnah се за последно... никога нe бях имала майка... поне не си я спомнях...... а може да е по-лошо да имаш майка, която... Но решихда не се задълбочавамнад въпроса защо ена чужда жена мебеше приела като своя дъщеря. Само подръпнахюздите на кобилата си и се отправихна север, към Фангориат.
По пътя си минахпокрай много села, едно от друго по-мизерни; къщите бяха стари и полуразрушени, децата изглеждаха недохранени, хората - недоволни и намусени. И неволно си спомних за ливадите и селата на Армания, където всичко сега миизглеждаше толкова примамливо и красиво... избягвах да навлизамв самите села, заобикалях ги - не исках да привличамвнимание. ... в тъмнината... На места по пътя се виждаха остарели и прогнили табелки, сочещи посоката към Фангориат. Макар че мерките мибяха непознати, с удоволствие следях как числата прогресивно намаляват. Появиха се първите градчета,запо4нах да задминавамнатоварени със стоки каруци. Замислих се, как точно да скрия меча си... Плащът не беше достатъчно сигурна защита от любопитни погледи. Затова отбихконя си в едих гъсталак, скочи от седлото и се замислих...
Изведнъж ми хрумна нещо; наведох се, погледнах корема на кобилата. Там се кръстосваха каишите на примитивно седло. Извадих меча от гнките на плаща си и го подпъхна внимателно под кожените ремъци. Кобилата изпръхтя недоволно от натиска на желязото, пристъпи от крак на крак и явно се примири със ситуацията.
фангориат приближаваше... шумотевицата се засилваше, в столицата се вливаше колона от коли и конници. ТРазбрах, че съм загубила шанса си да настигна Леков и Горан... и не ми оставаше нищо друго освен отново да се ориентирам сама на чуждото място. Все се надявах, че ще успея да ги открия нейде сред тълпата... но колкото повече приближавах, толкова повече се убеждавах, че това едва ли ще е възможно сред тези тълпи от джуджета, селяни, воиници и търговци, жени е огромни кошници, хилави деца и коне.

Вратите на Фангориат... отворени, но негостоприемни. Колоната минаваше под зоркия поглед на десетима стражи... Стражите в Армания беше сбирщина от едри подпийващи ленивци; а тези стражи... избрани мъже, личеше си. Еднакви на ръст, силни, шлемовете им закриваха половината лице; не се виждаше накъде гледат.
Побиха ме тръпки... Ръцете им бяха като залепени за дръжките на мечовете. Ne pomrydwaha ot posta si... Казах си - с тези зверове ли воюват тукашните мъже? Нио чудно, че предпочитат нивите си. И си спомних горан... сравних го с тези войници... с тези грамади...
Минах. Минах някаси през портата. Но както по-късно разбрах, това ми се беше удало само заради Фангориатския панаир; иначе проверките бяха доста по-строги и се провеждаха разпити на всеки входящ.
Оглеждах се отчаяно в тълпата за познати лица... слязох от коня, за да стана прицел на блъскане и бутане; в ребрата ми се впиваха кошници и върбови пръчки; селяните си пробиваха път с някакво настървение. А аз не бях свикнала да съм в ткъв досег с простолюдието и вътрешно кипях. Но какво можеше да се прави? zawyrzah konq si na nqkakва пръчка пред забутана гостилница и се отправих към центъра с надеждата, че никой няма да свие такава кранта в отсъствието ми.
-- Риман,Риман, -- зашумя се сред тълпата. Хванах едно дете, което се опитваше да си пробие път след мен и го питах:
-- Какво ще прави Риман?
-- Не знаеш ли? Ще произнася реч, -- отговори ми то след като установи, че няма да може да се отскубне от мен.
Най-после щаях да видя този... Риман. започнах да се провирам сред тълпата още по-агресивно.