И така... зарязаха ме...
Старицата се приближи до мен и рече:
-- Стига лиготии, ставай. Ела да ми помогнеш.
-- Да ти помагам? Аз?! -- избухнах гневно и ударих с юмруци земята; резултатът беше само облаче прах, от което кихнах.
-- Ставай да ти дам да ядеш, стига глупости.
Като каза да ям... и усетих, че умирам от глад. Затова престанах да се тръшкам и я последвах в "къщата". Е, това си беше ново изживяване за мен - да седя на трикракото столче и да ям с ръце някаква манджа с непознато съдържание и странен вкус.
-- Сега ми кажи всичко, -- рече старицата. -- Стига лъга за паметта, те мъжете може и да са ти повярвали, ама аз...
Ами.... тя стоеше и ме гледаше в очите. Трябваше да й кажа, нямаше начин... исках да разбера какво става в фангория, а това можеше да стане само ако й обясня, защо съм така неадекватна в обстановката...
Казах й всичко. А тя ме слушаше внимателно и поклащаше на места глава... промърмори нещо като " глупаво дете", но слушаше. И когато свърших, просто ме прегърна. и вместо да ми стане неприятно, че ме прегръща една непозната вещероподобна бабичка, просто се притиснах до гърдите й.
-- Искаш да вървиш с тях, така ли? -- каза ми тя след миг. -- Може пък... легендата да е истина.
-- И драконът намекна нещо... -- спомних си аз.
-- Драконът ли? Видяла си Дракона? -- настръхна старицата.
-- Той умря.
-- Мъл4и! Нито дума!
Понечих да кажа нещо, но тя ме спря с решителен жест.
-- искам да ми обещаеш сега, -- зашепна тя, -- че няма да казваш на никой, че Драконът е умрял. Обещай ми. Обещай ми.
-- Добре, добре... Моля те, майко, обясни ми... обясни ми, какво става тук, в името на Дракона... нищо не разбирам. Кажи ми за Риман... и за Фангория... какво става тук...
|