Ами... усмихнах му се. Въпреки умората, въпреки всичко. Може би защото най-сетне се почувствах у дома; може би защото ме нарече мъничка... може би защото усмивката му беше заразителна... не знам.
-- Ще ни кажеш ли откъде си?-- попита Леков. По гласа му някак разбрах, че съдбата ми зависи от него... Че той е по-важният, по-главният... 35-36 годишен мъж, висок, с прошарена коса... Тогава смятах, че хората над 30 са престаряли... За пръв път обаче срещах човек с такова излъчване...
Обмислих ситуацията толкова бързо, доколкото можех с преуморения си и изгладнял мозък.
-- Не си... не си спомням..., -- промърморих. -- Не знам... не мога да си спомня...
Имитирах паника; не можех да кажа, коя съм; така ме съветваше интуицията. Послушах я.
Леков сякаш не ми повярва много, защото изхъмка многозначително и двамата с Горан се спогледаха.
-- Поне името си ще кажеш ли? Спомняш ли си го? -- подсмихна се Горан.
-- Аледар... -- изпуснах се, съвсем автоматично стана. Първо се разгневих сама на себе си, а после си рекох - ако това е Фангория, тук едва ли са чували за мен. А в Армания пустини нямаше, в това бях сигурна.
Леков повдигна вежди и се втренчи в мен.
-- Какво да те правим сега, дете? -- попита.
-- Не ме оставяйте, не ме оставяйте... вземете ме със себе си, -- помолих аз. И за подкрепа погледнах умолително Горан. Той само се засмя и с поглед ми показа, че това не зависи от него.
-- Ще те оставим в най-близкото село, Аледар, -- реши Леков; малко се позапъна, преди да каже името ми... -- Ние сме търговци, пътуваме към Фангориатския пазар, не можем да те вземем със себе си.
-- Къде ви е стоката?
Горан се обърна с гръб и започна да се смее; всъсщност виждах само раменете му, а те се тресяха от спазъм на трудно сдържан смях. Леков се почеса по брадата, намръщи се и ме погледна строго. После погледна Горан и строгостта му падна като някаква маска. Засмя се и аз помислих, че не съм установила възрастта му точно... изглеждаше около 30-годишен, не повече.
-- Какво смешно казах?-- намръщих се и аз на свой ред. -- Каруцата ви е празна.
-- Нали затова отиваме, дете. Ще я напълним на панаира във Фангориат. -- обясни той,а после направи някакъв знак на Горан... -- Ще ни кажеш ли за меча, Аледар?
-- Какво за него? -- стиснах дръжката на Феарад, все едно щаяха да ми го отнемат.
-- Не знаеш ли, че тук мечовете са забранени? Ако го открият, ще те обесят на първия клон, който може да издържи теглото ти.
-- Как тъй? Кой ще се осмели? -- дръпнах се стреснато...
-- Във Фангория си, дете. За риманистите говоря. Май идваш отдалеч, щом не си чувала за Забраните.
-- Нищо не си спомням... -- промърморих объркано. Значи все пак бях във Фангория; страната-рай, която никой не напускаше...