Имам такива дни, в които не мога да се движа. Обикновено - още от сутринта ме обхваща нещо... и не мога да стана от леглото си. Лежа си сред разбунтуваните завивки, дърпам от гняв ръкавите си... и просто не мога да стана. Веднъж се разревах заради това, защото ми се налагаше да изляза, а просто не можех. Това беше в гетото... гледах вратата, тя беше / е точно срещу леглото ми... розовите тапети... тези тапети най ме дразнеха, бонбонено-безвкусно розово. Гледам си вратата и си казвам - ей сега на, ще стана! Ставай, Али! Ставай!
А не мога да мръдна. Може би защото подсъзнателно не искам... за какво ми е? Да се влея в потока от безизразни лица... безчувствени лица...
Веднъж заседнах така в един нет-клуб... за четири часа. Исках да стана, а не мога... срам ме е. Как да кажа на съседа си - моля те, ще ми помогнеш ли да стана?