Не знам накъде вървях... нито защо.
Просто вървях.

така вървя реално, в реалиите, без да знам защо... и накъде. Просто вървя.

Dюните нямаха край...
Толкова съм загубена в момента... загубих семейство... загубих дом... загубих себе си... какво ми остава да загубя?
Но вървях.

Сега и това не правя.

Пейзажът не се променяше; пясъци. Пясъци без край.
И тогава го чух.
Чух шума на реката.
Река в пустинята... Паднах на колене и благодарих на Дракона... запълзях в посока на шума, без да обръщам внимание на разранените си колене; пих до изнемога, стомахът ми не можа да го понесе, разбунтува се. Така си и стоях, присвита на две на брега на незнайна жълта река... легнах по корем и се вгледах в отражението си. Стопено лице... имала съм била скули даже, пък аз да не знам... и очите... черни като два въглена... без блясък, без живот.
От другата страа на реката видях село... много далече ми се видя, но мирисът на дим и на хляб достигна до ноздюрдите ми. Без да помисля дори се хвърлих напред, в реката.