Тогава гората оредя.
Не можех да се изхранвам с лов вече... животните изчезнаха, срещаха се само някакви неядливи и жилави гущери. Само коня ми успявашв да се нахрани с буренаците... а аз гладувах...
гладувах...

После изчезна и последната растителност и започнаха пясъците. Безкрайни пясъци, които се сливат с хоризонта...
Продължих, когато ми свършиха последните запаси от храна.
Продължих, когато ми свърши водата.
Продължих, след като установих, че всяка дюна разкрива нова дюна.

Оазиси няма.
Жажда.
Знаете ли какво е жажда?

Тогава бях в болницата... наместваха ми ключицата след катастрофата, била съм под упойка... и ми забраниха да пия за повече от 24 часа. щях да загина от жажда... И ако тогава дяволът ми се беше появил, щях да му извикам - взимай я, взимай! Разменям я (душата де) срещу чаша вода!

И тогава конят ми падна. А аз излетях от гърба му и забих главата си в пясъка... прекатурих се няколко птъти, легнах... и заплаках.
Заплаках без сълзи, защото бях загубила предишния си живот безвъзвратно. Чак сега го осъзнах това... със смъртта на коня ми, който можеше да угасне тихо в кралските конюшни... а сега щеше по моя вина да стане плячка на лешоядите... Плачех, опитвйки се твърдоглаво да изплюя пясъка, дребния и остър пясък, който бях нагълтала при падането си... zatwarqh o]i, struwa[e ми се, че ще ослепея от блясъка на тази пустош...

Сянка... исках сянка.
Отказах се. Легнах на земята и се отказах.