Седях си в автобуса и се опитвах да си внуша, че никой не седи до мен. Ама седеше. Жена при това, а в съзнанието си го свързвам с още по-неприятни емоции. Опитвам се да се свия на седалката си, затварям очи. Повтарям си - заспи, заспи, моля те, заспи, Али... И заспивам, мозъкът ми е трениран, а в момента не искам нищо сруго освен да спя, да съм на сигурно място. Сигурността е моята мечта, нещо, което винаги ми се е изплъзвало. Как ми се иска някой да ми дари сигурност, минимална сигурност... W zamqna dawam sebe si...
макар че не се притежавам. Това означаваше единият цитат на латински - nemo dat qoud non habet - никой не може да продаде това, което няма...
Та за докосването... омръзна ми вече, и се чудя как ли садистично да процедирам със себе си... Може би трябва да стана политик... така поне ще ми се налага да подавам много пъти на ден ръка...
Само че стана ли политик, край на мечтите за Фангориат.