Беше толкова отдавна... не си спомням даже майка си... умряла е... отдавна... след като е родила сестра ми... чувала съм за нея от прислугата; студена жена била... студена, не показвала никакви емоции... Баща ми често ме гледа странно, затова знам, че много приличам на нея... а на баща си не приличам въобще. Аз - тъмноока, тъмнокоса... той светъл, синеок...
Питах го, защо са ме нарекли Аледар; не е това обичайно име за Армания, не е. А той ме погали по косата и някакъв облак се плъзна по лицето му; този облак се появяваше винаги, когато се сещаше за Дона, майка ми. Каза ми - майка ти така пожела, дете. Повече не съм го питала, макар че още не знам, какво означава Аледар.
Глезиха ме доста - все пак аз бях наследникът на трона; прислугата ми се подмазваше, а аз ставах под това вредно за едно дете влияние все по-безцеремонна и груба. Не исках да се подчинявам на никой; възпитателите ми не можеха дълго да запазят работата си - правех беля след беля и нищо и никой не можеше да ме обуздава.
Винаги съм си била малко странна... предпо4итах мъжките игри, мечовете, лъковете... с това се занимавах цял ден, докато сред народа плъзна слух, че си няма принцеса, а принц. Тези слухове ми бяха много приятни; станах още по-луда и буйна, баща ми само клатеше глава, четеше ми по някое конско, но не можеше да ми влияе. Сестра ми, Наирена, си беше моми4енце, което се играе с кукли... кукли, които аз обожавах да обезобразявам.
когато навърших 16 години, баща ми реши да ме даде на обучение... билкарство, ле4ителство, магии... бродерии и етикет, родословия и легенди... история на Армания... нищо не усвоих... не исках.