Дълго седях из ръжта, в полето си... в останките на Фангориат, в пустинята, която остана след него. Седях си в тревата, усмихвайки се пусто... виждали ли сте пуста усмивка? Сякаш вси4ко е изцедено от нея, вси4ко... Така се усмихвах... все едно оплаквах детето си; а това си е загуба, която се равнява в очите ми на загубата на дете...
Слушах вятъра... гледах вълните на морето си... класовете на ръжта се привеждат надолу... после се изправят, сякаш нищо не е било... от търкането се получава много особен звук, много особен... наслада за ушите ми, които в другия свят, в света на воина се наслушаха на крясъци и стонове... Сега си стоях в залеза, това е. Мълчаливите ми сълзи бяха пресъхнали... полето спря да се разширява...

Чакам. Чакам. Чакам.

Какво чакаш, дете?
Трябва да стана. Трябва да продължа. Трябва да намеря това, което... което загубих...което си отнех сама от себе си... да намеря светлината си някакси, знам, че съм болна, но съм сигурна, че тази светлина... просто... има я, знам че я има, знам. Вярвам в нея. Ако не вярвах, досега да се бях разсипала като света ми...