А едно време сякаш не беше така. Бях по-силен, бях устойчив... а може би си го внушавам това? Може би винаги съм бил слаб? Или така ми се струва?
Объркан съм, много съм объркан. все едно че йивотът ми се е разпаднал на съставните си части и аз не знам какво да правя и как да го направя. и дали въобще да правя нещо?
Има дни, почти всички дни, в които просто се опитвам да живея. Ей така, без много шум или хвалби... просто да живея някакси, без да се замислям много какво правя, защо го правя.
А в останалите дни... мисля за самоубийство. Мисля за ножа, който ще се плъзне по китката ми; мисля за кървавата вода; мисля за болката, която ще пищи в съзнанието ми; мисля за почивката, толкова необходима. И си казвам... хех, какво правя тук още?
Мога да си отговоря сам. Опитвам се да помагам. Опитвам се да осветявам хората около себе си; да им давам част от себе си, най-нежната част... занесена и усмихната част... обичаща част. Защото съм способен да обичам, колкото и да ме е страх да си го призная. Обичах един човек май... или ми беше приятно да го чувам да ми говори неща, които всеки човек иска поне веднъж в живота си да ги чуе; е, чух ги. Стига ми толкова.
Страх ме е да обичам хората... страх ме е, че ще ги загубя... страх ме е.