Разнищването на темата ни доведе до апорията на времето. Обговарянето на времето не е събитие на времето – то (обговарянето) като философско събитие, е всякога несвоевременно. Жил Дельоз:

„Присъщо на модерната философия е превъзмогването на алтернативата времево-безвремево, историческо-вечно, особено-универсално. След Ницше откриваме несвоевременното като по-дълбоко от времето и вечността: философията не е нито философия на историята, нито философия на вечното, а несвоевременна, винаги и само несвоевременна, тоест „против това време, работеща, надявам се, за едно предстоящо време””.

Несвоевременното не предполага иманентната вписаност на питащия субект в хоризонта на времето: тъкмо въпросът за същността на времето е вече несвоевременен, доколкото бива оспорена една предвзета идентичност на времето. Парадоксът на времето се диктува от философското забелязване, че сега-то на рефлексията не е еднопорядково със сега-то на света. Именно в сега-то на „настоящето” времето не е актуално дадено като такова. Това, което е сега, винаги е вече минало. Т.е. недоразумението се получава от факта, че настоящето е рефлективен модус, доколкото мисленето мисли актуалността във възможност; настоящето не е реално настояще, а току-що отминалото на това, което актуалността на самото-мислене-като-акт произведе. Усетът за живо настояще се разминава с миналото, в което се озовава рефлексията. В този нов модус на току-що отминалото се разполага съществото (което не следва прибързано да обявяваме за "субект"!) , чиято крайност се предпоставя в сказание за настояще на мисленето (принципен обхват на възможностите през моето тяло), което мисли СЪЩОТО откъм настоящето. Но в самата пространствена отдалеченост от мисленето на настоящето през същество вече се появяват миналото и бъдещето като степени и интервали на отдалеченост/приближеност спрямо точката, която описва движенията в презумпцията на еднопосочна необходимост.

Значи, философията пита „Що е време?” не от гледна точка на някаква историческа, епохална, метанаративна легенда за време, а от гледна точка на това, че няма такова нещо като привилегирована легенда – за каквото и да е. Всяко изказване на времето е парадоксално, доколкото време може да се мисли, че тече, само чрез положен чрез време обект.

Времето се оказва белег за апоретичност на опита, доколкото философията именно като рефлексия е единственото знание, което ясно отграничава действителен от възможен опит. Цялото математическо естествознание, приемайки презумпцията за неоспоримо самоидентична вселена, е натикано в системата на възможния опит. Възможният опит е теоретичният опит, а практиката, съобразена с последния, е конвенционално предрешена от епохално утвърдени поведенчески последователности и перформативни нормативи. Практиката не е действителен опит, оттук – тя е напълно фиктивен критерий на истината, доколкото общото, самоидентичното са предпоставени в един кохерентен телос на абсолютна референциалност на „значения” и „действителни”, отчужден от самата възможност за рефлективно запитване, респ. за проблематизиране на изходните предпоставки. Така практиката укротява, но не измества извечния натиск откъм границите на системата – затова практиката не е в състояние да реши нито един екзистенциален проблем, не премахва в субекта чувството за изначална тревожност. Идентичността на системата изисква не само нарочване, но и удържане. Тъкмо това удържане извечно бива оспорвано феноменално. Конвенционалната валидност на значенията се оказва екзистенциално несамодостатъчна. Смъртта дебне значенията на прага на техния триумф. Това е така, понеже изначалният натиск на феномените не се култивира докрай само заради някаква си техническа или формално-количествена експанзия. Практиката си остава несамодостатъчна – един условен, модернистичен перформанс, т.е. превенция и „застраховане” в лоното на познавателно и инструментално укротяване. Но тъкмо това я лишава от диалектичност, доколкото, подвластна на разказите, паметта и историческите наративи, тя не допуска достоен отговор на самата действителност, оставяйки субекта залутан сред фикции на повторения, способности, среда на обитаване, традиции, норми, които го вкаменяват и му вменяват статукво на вторичен и недействителен. Субектът не е в състояние да надмогне статистичната матрица на символите и цифрите. Практиката е изцяло в предопределеното познато и с оглед на присъствието, практика под „заплахата” от изпускане на контрола. Тя, както казах, не премахва извечната тревожност от натиска на неопределеното – понеже и средствата, и условията са различени от субекта; те са легализирани инструментални посредници за частичното укротяване на неопределеното, за удържане на определеност, но само в условни, средностатистични, консенсусни граници. Те са среда на пребиваване. Така реалният субект бива изцяло припознаван в „легендата за субекта” – в един абсурден перформанс на Модерността, в който и самият субект – границата на системата, откритостта към действителното, поемащият действието, призваният да контролира имитациите отвън и отведнъж (с което да не допуска да бъде лъган!) – та именно този въпросен субект… бива сведен до средство, до един-сред-множество. Но единство на света няма как да бъде удържано от средство и чрез средство - едно такова по-средствено удържане всъщност не е удържане; единство на света се събира отведнаж като чист случай и през субект - не "в пространството и времето", а преди "пространство" и "време"... и като първата изнамерена случайност на целеполагането. Пространство и време са постфактум белези на разпознаващо описание на цялото.

В неяснотата около субекта като съзнание за световност се крие разковничето на предпоставката и в тази тема (както и в други) да си говорим, а да не се чуваме. Ние сме в различни плоскости. За да се разберем, играта по специфични правила - играта на философия, ни е нужна като въздух.


Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ