Откъде знаем че не съществуваме след смъртта?

1. Най-силният аргумент, който е недоказуем, е консистентността на цялостното ни знание за света. Тоест колкото по-добро и взаимо-свързано е обяснението на тъканта на съществуването, толкова ние имаме по-голямо основание да обръщаме внимание само на това обяснение.

1.1. Ако нещо има значение за съществуването на СУБЕКТА такъв какъвто ние го познаваме, и то по начин, който да запазва този субект в определена степен, ТО ние се надяваме именно поради тази степен на запазване, на съвместимост ако искате, нещо загатващо да бъде отразено в консистентната тъкан на обясненията за света, който обитаваме.

Ще дам пример: от определно сегашно развитие в обясненията на света ние сме достигнали до идеята за възможност на СИМУЛАЦИИТЕ. тоест собствената ни среда в случая е успяла да ни загатне еъзможноста и даже начинът за случване на по-обобщени съществуания. помислете, това е МНОГО СИЛНО.

Идеята е, че всичко, което може да се научи за по-голямо съществуване, което по някакъв начин е свързано с нас, вече може да бъде открито в собствения ни бекграунд.

По 1. ... Консистентността на системата на знанието ни, т.е. нейната силна вътрешна непротиворечивост може да "засилва увереността ни", но какво основание за "смъртност на субекта" е това последното пред прага на въпроса - кой изобщо умира, след като субектът не принадлежи на вътресистемния ред, а е негова граница? Субектът такъв, какъвто ние го познаваме (1.1.) е всякога явяващото се в изоставащия модус на системно описание, но в такъв случай подобен субект не би могъл да бъде трансцендентално условие за съхраняване на системната цялост, а единствено предметно обособим системен компонент. При това положение схващането на "смъртта на субекта" не би могло да изпревари изначално явяващата се субективна представа за "смъртта на субекта", доколкото субектът на представата е вече винаги нещо първично спрямо "представата за субект", представяща ни вътресистемния ред, към който уж принадлежал и вече "мъртвият субект". Всяка идентификация на субекта в емпиричен план фатално го обективира и попадаме в капана на порочен метафизичен предразсъдък за субекта като същество.
Може да се каже, че субектът не съществува след "смъртта на субекта" само доколкото философски не е положен субект на описанието на света, който по своя воля и съобразно контекстуална целесъобразност да отменя отъждествяването на "субекта" с немърдащото вече тяло на онова, което по предварителна спогодба и още "преди смъртта" сме решили да отъждествим със субекта. Във всеки случай субектът, регистриращ "смъртта на субекта", е действителен, а не липсващ.

По 1.1. ... Рухването или унищожението на "специфичната особеност", (положена постфактум като субект) все още не означава, че установяването или описанието на въпросното "унищожение", вследствие на смърт, увисва в нищото без да бъде установено/забелязано от субект, който го установява/забелязва. Т.е. няма как субектът на сказанието да изостави сказанието, дори когато това сказание опитва да изрази смъртта: сказанието на смъртта всякога ще се нуждае от субект-на-сказанието, а посочването на "умрялата специфична особеност" ще си остане сказание за тази особеност в качеството й на обект.
Досещането ти за симулациите ми хареса! Но и "сегашното обяснение на света" е симулация, доколкото статутът му е чисто условен и епохалните му детерминанти са случайно, обстоятелствено наложени. Съществуващото е симулакрум, доколкото е възможно обяснение на света без оглед на абсолютен референт (философски погледнато няма случай, в който светът да се явява "сам по себе си"). Симулациите на живота и смъртта не притежават абсолютна стойност тъкмо защото са положени в лоното на абсолютното различие/случайност на интерпретациите, вкл. на реперните точки, които обстоятелствено полагаме и от които се тръгва. Играта на интерпретации като бдителност за чистия случай, който не следва от никаква предзададена закономерност, е опит за философия (на смъртта) без оглед на особени специфики и ценностни привилегирования.



Върни се!