Ще ти кажа защо се заядох за уравненията. Защото побърза да поставиш въпроса за времето и възможността за неговото мета-физическо прекъсване в пряка зависимост от доказателствата на едно физико-математическо, респ. теоретично обяснение на света. Но забрави, че такива доказателства си остават доказателства само съобразно играта на физика, където времето е величина за съизмерване на движещи се обекти, т.е. винаги изразява математическата, формално-количествена съотносимост на константи и променливи. И да, същността на математическия метод е да работи с уравнения. И именно на този метод се основава положението, че математиката е образец за простота на изразяването на чистия количествен случай, т.е. че всяка пропозиция на математиката трябва да се разбира от самосебе си. Но аз не гледам на света математически, а трансцендентално, т.е. аз изследвам основанията за избор или не на математически (формално-количествен) модел на обяснение, респ. – стойността на възникващите от това теоретични следствия. Така виждам, че методът на математиката, с чиято помощ тя стига до уравненията си, е методът на субституцията. Понеже уравненията изразяват безличието на количествената вариативност и заменяемост на два израза, и ние преминаваме от определен брой уравнения към нови, като в съответствие с уравненията заместваме изразите с други изрази и т.н.д.
От трансцендентална гледна точка аз дешифрирам, че методът на математиката, доведен до привилегированото положение на хиперстаза на епохата (едно нещо е вярно, понеже истината изглежда математически проста!) довежда до количествена уравниловъчност на отделните идентичности под знака на Тъждеството на Цялото. Тоест, във всяка възможна представа за света, повлияна от математическия универсализъм, забелязваме следните две метафизични идеализации: 1) Цялото е винаги повече от единичното, респ. всяко друго е подведено под едно всеобхватно Също, Тъждеството примирява различието винаги и навсякъде; 2) „Това като онова” – такава е общата логическа форма на изказ, създаваща чистата възможност за опитен синтез, респ. за обяснителна връзка между отделностите.

Така стигаме до мета-теоретичния въпрос: на какво основание привилегироваме Тъждеството пред различието, безкрайното пред крайното, цялото пред единичното… и съобразно какви критерии (освен конюнктурни) имажинативните доказателства в областта на физиката би трябвало да коригират всяка една (друга) възможна теоретична схема на обяснение? Отговорът е: няма такова основание! Всичко, което виждаме, би могло да бъде и другояче. Всичко, което изобщо можем да опишем, би могло да бъде и другояче. Няма априори ред на нещата, тъй като методиките за построяване на ред, са всякога случаен, обстоятелствен избор. От своя страна презумпцията за взаимозаменимост на гледните точки е чисто и просто гледна точка, приела условието (по целесъобразност) за универсална/рационална сходимост на възгледите и интерпретациите в един научно конвергиран континуум, в абсолютното пространство-време на вместване на всичко съществуващо.

Но една такава гледна точка е онтологично случайна – тя е самата случайност на случването на света. От трансцендентална гл.т. изборът на уравниловъчен модел на представимост е проблем: проблемът е тъкмо в перспективата да погледнеш себе си и кое да е друго през другото и другояче, а не през тоталната смислова доминанта на уравняващото Също, не през тоталитарната форма на една свръхисторическа, първа идентичност (на Цялото, представимо като математически универсум). Проблемът изхожда от крайността на перспективата, от нейната заменимост, условност, граничност, нищожност. „ПРОБЛЕМ се появява, щом това вътрешно поделяне подели отношението на границата към себе си, а следователно биването-самия-себе-си, идентичността или себе-востта на каквото и да е.” [Дерида, Апории 1998: 26-7] Проблематичен се оказва опитът откъм границите, нищо-жността на същото да удържа хоризонт на единосъщност в самата му запитаност-запътеност от и към другостта.

И тук се прокрадва фигурата на абсолютния, свръх-естествен интервал между действителния и възможен опит, интервал, забележим откъмто границата на вездесъщността, която е обречена да се прекъсне. Такава е структурата на опита: появява се пропаст, абсолютно различие, разходимост между действието „изговаряне на идентичността” и самата идентичност. От такава гледна точка последната се оказва условна, оспорима, фиктивна. Една такава идентичност „пред лицето” на другостта е жива, но тази живост се явява винаги в изоставащия модус на сказание, т.е. последействие, пост-скриптум. Интервалът (във времето) между изговореното сказание и неговото обясняващо съдържание постфактум, си остава самата загадъчна извънмерност на опита, погледната през рефлексията на субект; този интервал е извънмерен и на практика, непреодолим.

Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ