Re: За апорията на времето / Наука / Хуманитарни науки / Философия

Времето е другото (Левинас) – като извечно оспорване на идентичност. То не помества другостта - да речем, ЕДНО-ЕДИННО време за множество други (обекти), а целеполага през тялото. То не е обективен измерител, а контекстуално съ-измерва феномена откъм субекта и във внезапността на означаването. Жан-Люк Нанси отбелязва: „Няма място преди рождението, нито след смъртта. Няма преди/след: времето е разпростирането. Времето е внезапното появяване и изчезването, отиването/идването към присъствието: то не е пораждането, предаването, увековечаването.” [Нанси 2003, Corpus: 104] Времето е собствената характеристика на телоса. Времето е разстилане на притежанията тогава, когато трябва да се приближим до тях. За Д. Вацов „Противоречието, което идеализацията „цел” предполага „се решава” чрез фигурата на времето. Разликата между иманентно и трансцендентно се интерпретира като разлика между настояще и бъдеще. Онова, което сега е невъзможно, ще се осъществи или ще стане възможно в бъдеще. Целта е идеализация, която предполага, че надмогването на невъзможното, е възможно.” [Вацов 2003, Онтология на утвърждаването…: 187] Още важни неща, пак от Левинас: „...времето не е фактът на един изолиран и самотен субект, а самото отношение на субекта с друг.” „Не би имало отделно същество ако времето на Един(н)ия би съвпадало с времето на Другия.” И най-сетне: „Същество, което едновременно е независимо от друго същество, но все пак е открито към него, има времево битие: на неизбежното насилие на смъртта то противопоставя своето време, което е самото нейно отлагане”.

Пространството и времето не образуват някаква си формална структура на света. Те варират с варирането на световете (така да се каже, на всеки свят), като „където” и „когато” на този свят. Следователно всеки свят има специфичното си „където” и „когато”, своите топоси и хроноси, образуващи не хомогенно пространство и време, а разпръснати и дискретни.

Едва от гледище на първото случайно привилегироващо полагане на „ето-ме-тук” спекулациите за времето вече ще следват от конститутивния модус на съществото, което е другото. Другостта като отдалечаване (от мен във времето) следва от въпроса: КОЙ съм аз, случвайки се да се отъждествя с това тяло, което ще съизмервам в реда на телата? Питащият „кой” не е ли изначално извън времето на този ред, доколкото интервалът между мен и нарочеността на това, с което се отъждествявам, т.е. знака за самия мен, е неоспоримо очевиден? По силата на каква изначална повеля решавам да се отъждествя и доколко априори повелителен е един такъв акт? Един такъв "акт" на отъждествяване е по-скоро навик, той не следва от никъде, освен от желанието да описвам според доброволното си съгласие с определени правила, които изначално с нищо не ме задължават.

Ето защо самият парадокс (на времето, респ. на другостта) ще бъде забелязан в дескриптивна плоскост, през която времето се явява коректив не само и просто на една мислима възможност спрямо друга, а на мисловно полагане чрез присъствие (изначалната повеля да се намеря като ето-това-тяло-тук ме прави съпричастен на времето на изнамереност в сказанието!). Но в апорията на различието (аз все пак съм себе си като „това тяло”, т.е. аз съм фатално себеразминат, различен), на междата „глас-феномен” (Дерида)... парадоксът може да се прозре като вълнуващо, а не фатално съдбовен през фигурата на играта – и в метаиграта, доколкото последната дешифрира. Единствено от самия предел на възможното, играейки, субектът може да спре да пред-определя времето. Той може да „заскоби” фиксирането му в представа като същото-на-времето, сякаш време е имало и пред-и пред-положеността на пред-ставата. Напротив, в ситуация на оспорено представяне/присъсъствие (в метафизична си-туа-ция, а не в ситуация на метафизика) субектът е наясно, че "сега" няма как да бъде положено като из-вечна актуалност; "сега" е биване-при, което полагане е вече самото отдалечаване.

Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ Редактирано от филocoфeн на 17.05.06 11:50.