Представянето на нещо преди всичко като НЕГО САМОТО онтично (т.е. поради своята загубеност в презумпцията за една тотална вселена на съществуващите) закрива произхода на неговата идентичност. Такова приплъзване към тъждеството на представата като фундамент, на който се крепи светът/животът, е вече изгубване. Изглежда абсурдно, но е факт: тъкмо неоспорената идентичност, самопредставилата се идентичност, е изгубена идентичност. Тази идентичност, заемайки авторитет отвън, се оказва манипулируема, понеже се запилява сред безкрайната множественост на присъстващите.

Тоталността на Същото е тотална игра в границите на играта на тоталност – тя се отнася към света, създава съответния калейдоскоп от възможности за една универсална вселена, но като всяка игра, и нейните възможности са крайни, а резултатите – оспорими. Опитът от другостта, Делото за движение без завръщане, без възможност за отстъпление, Пътят през апорията, изживяването на Парадокса откъм границата на познатото е метаигра: тя обяснява, но не пледира. Метаиграта има едно наистина особено предназначение, което за неоспорващите статуквото изглежда да я прави сякаш ненужна: тя е игра, която обяснява игровостта изобщо. Фактическият ред не ме задоволява – философията идва да каже, че всичко би могло да бъде и другояче. Философски погледнато това, което фактически го има, фактически го няма. Колкото и да не е утешително казаното, утехата е в това, че само така можеш да видиш света ясно.


Простата истина прилича на нейното отсъствие. Лао дзъ