|
Първата ми мисъл за смъртта ме споходи като бях някъде 5-6 годишен. Беше ужасно, събудих се и започнах да крещя, не можех да приема как един ден няма да ме има, а другите ще продължат да живеят. Когато майка ми влезна в стаята и уплашено ме попита какво има, я излъгах че съм сънувал кошмар. През годините сам се борех с този страх и като че ли го преодолях, макар по-нататък да имах подобни случки отново.
С течение на времето тъй като в главата ми се въртяха много възможни варианти за смъртта (как може да умра при катастрофа, как някой може да ме убие от ревност или за пари примерно, как може да умра от някоя нелечима болест и т.н.) се появи и най-хубавият сценарий - този за красивата смърт. Започнах да гледам на смъртта като на нещо естествено и нормално, като една вратичка, която аз отварям и излизам от стаята наречена живот. Представях си как съм много стар, побелял и лежа на смъртно легло. Около мен са двете ми дъщери и първородния ми син, многото ми внуци и правнуци. Никой от тях не плаче, а напротив - щастливи са, че са ме познавали и че навярно ще ме запомнят с добро. Оттогава знам, че има и красива смърт, такава, която не носи болка, а единствено мир и спокойствие на душата.
Та идеята ми е как преодолях този свой детски страх. И тази вечер, понеже се чувствам някак особено и философски настроено реших да постна тези размисли в клуб "Философия". Защото темата за Красивата смърт може да бъде разбрана и философски преекспонирана именно тук.
|
Нещо за красивата смърт
