Продължение на Лекцията от 22.05.1908


Ние можем да вникнем в някои неща, и особено в религиозните източници и
документи, само ако сме на ясно с тайната на груповите души, на
груповите Азове.

При народите, които вече са стигнали до там,
че техните представители могат да възприемат своя собствен Аз,
съществувал такъв Аз, който се простирал над живеещите поколения не
само в пространствен, но и във времеви смисъл.

Днес човешката памет е такава,
че индивидът може да си спомни само времето на своята младост.

Но имаше епохи, когато съществуваше друг вид памет
и човекът можеше да си спомня не само своите дела,
но и делата на своя баща, на своя дядо, сякаш те са негови собствени дела.

Паметта се простираше далеч назад в рамките на кръвното родство
и стигаше до най-далечните прародители,
чиято кръв течеше през поколенията.

Паметта беше свързана с кръвта и се пренасяше от поколение на поколение
в продължение на стотици години.
Един далечен потомък смяташе делата и мислите на своите прародители
за свои собствени дела и мисли, и се обръщаше към тях, назовавайки ги "Аз",
сякаш се обръща към самия себе си.

Следователно, човек не се усещаше затворен между раждането и смъртта,
а се изживяваше като звено от наследствената връзка,
в чийто център стоеше прародителят.

Опората на Аза се свеждаше тъкмо в това, че човек можеше да си спомня
делата и мислите на своя баща, дядо и т.н.

Навремето този факт е оставил отпечатък и в начина,
по който са били давани имената.
Синът си спомняше не само за своите собствени дела, но и за тези на бащата, дядото и т.н.
Паметта се простираше далеч назад през поколенията.
Всичко, което паметта обгръщаше по този начин, в древността се наричаше например "Ной", или "Адам" и т.н.
С тези имена бяха назовавани не отделните хора, а Азовете, които
съхраняваха паметта в продължение на стотици години.

Тази тайна е скрита и зад имената на патриарсите.
Защо патриарсите живееха толкова дълго?

В древността никому не би дори хрумнало да назове с едно име отделния
човек, намиращ се между раждането и смъртта.
Името "Адам" се запазваше в продължение на стотици години в общата
памет на хората, именно защото
пространствените и времеви ограничения изобщо
не влизаха в съображение при стария начин,
по който се даваха личните имена.

Ето как, бавно и постепенно, отделният човешки Аз се освобождава от
груповата душа, от груповия Аз;
бавно и постепенно човекът идва до съзнанието за своя индивидуален Аз.

По-рано той усещаше своя Аз като принадлежащ на племето, на групата хора,
с които е кръвно свързан, както в пространството, така и във времето;
оттук и изразът" "Аз и Отец Авраам сме едно!", с други думи,
Аз и Авраам сме един Аз.
Така отделният човек се усещаше като подслонен в една общност,
защото във вените на всички представители на даден народ тече обща кръв.

Обаче развитието напредва.
Назрява времето, когато всред тези народи човеците трябваше да усетят своите отделни Азове.

Мисията на Христос се състоеше в следното:

да предостави на човеците това, от което се нуждаят, за да се чувстват
сигурни в този единичен, индивидуален Аз.

Така следва да разбираме и думите, които иначе е твърде лесно да бъдат преиначени:

"Който не напусне жена и деца, баща и майка, брат и сестра, той не
може да бъде Мой ученик" (Марк. 10, 29).

Това изречение далеч не трябва да се разбира в тривиалния смисъл,
че някому се дава съвет, да напусне своето семейство.

Тук става дума за друго:

Вие трябва да почувствате, че всеки от вас е един индивидуален Аз и че този
индивидуален Аз е едно цяло с духовния Отец, който е навсякъде в света.

По-рано старозаветният човек казваше:
"Аз и Отец Авраам сме едно", защото Азът се крепеше на кръвното родство.

Сега Азът трябва да се освободи от ограниченията на кръвното родство и да
се обърне към духовните първопричини на Космоса.
Кръвното родство вече не може да бъде никаква гаранция, че човекът
принадлежи на една общност; гаранцията е в познанието за чисто духовния
принцип на Отца, в който всички сме едно цяло.


Р. Щайнер