В продължението на Лекцията от 22.05.1908, в са разисквани въпросите за Възкресението на Лазар и Щайнер подготвя отговора на въпроса:
Защо Йоан Кръстител нарича себе си "гласът на викащия в усамотение"?
В хода на развитието, през което човечеството минава, видяхме,
че истинската мисия на Земята, е развитието на Любовта.
Обаче тя е мислима само ако идва като доброволен дар от
себесъзнателни човешки индивиди,
а човекът овладява своя Аз стъпка по стъпка,
и Азът прониква в човешката природа бавно и постепенно.
Ние знаем, че животните, като такива, не притежават свой собствен Аз.
Ако отделният лъв би могъл да каже "Аз",
с това би се разбирало не отделното животно,
а "груповият Аз" в астралния свят;
всички лъвове биха се обръщали към него с думата "Аз".
Точно тук е голямото предимство на човека пред животните:
той има свой индивидуален Аз.
Обаче индивидуалният Аз подлежи на бавно и сложно развитие.
Човекът също тръгва от един групов Аз, от един Аз, който първоначално е
принадлежал на цяла група хора.
Ако мислено се върнете назад към древните народи, към древните раси,
навсякъде ще установите, че първоначално хората са живеели в малки групи.
Що се отнася до германските народи, дори не е нужно да се връщаме много далеч в миналото.
В съчиненията на Тацит е пределно ясно посочено, че отделният германец е
зависел много повече от своето племе, отколкото от своята индивидуалност.
Отделният човек се усещал по-скоро като член от племето на херуските или зигамбрите, отколкото като самостоятелна личност.
Ето защо индивидът се застъпвал за съдбата на цялото племе;
в този случай е напълно безразлично кой точно отмъщава за една обида,
независимо дали тя е нанесена на човек от племето или на цялото племе.
После нещата се променят, отделните индивиди преодоляват племенната
зависимост, племената престават да бъ дат компактни и се разпръскват.
Човекът постепенно се освобождава от груповата душевност и се издига до усещането за Аза в своята собствена личност.
Р. Щайнер
|