|
Ден девети: “Планински извори” – “Ехо” – 8-9 часа
Денят започна зле за мен. Събудих се със замаяна глава, виеше ми се свят, гадеше ми се, обливаха ме горещи вълни. Явно бях в някаква криза, която тайно се надявах да премине с течение на времето. След тръгнавето ни от “Планински извори” може би в продължение на час-два не бях на себе си.
Ето тръгването ни:
С триста зора ме прилъгаха да се отклоня 50-100 метра от пътеката, за да направим обще снимка на , благодарение на които хижата носи името си.
Денят започна зле за мен, но завърши зле за всички. Както споменах в разказа за предишния ден, хранителните ни припаси бяха разчетени доста точно и поради закъснението от два дни, което бяхме натрупали, карахме на последните остатъци. Вечерта Моис забърка овесени ядки, с които закусихме, и така за деня разполагахме със следното:
Никакъв хляб, пакет овесени ядки, две пакетчета кашу, парче кашкавал, буркан сладко и кутия сухарин. Не знам на колко от вас понятието “сухарин” говори нещо, затова ще поясня – това е някаква диетична имитация на сухари. Т.е. нищо хлебно няма в него. Пълни стомаха, но не храни.
Друго притеснение ни беше времето. Утринта бе влажна и мрачна, край билото се виеха мъгли. Изгледите не бяха добри...
Така с натежали сърца, притеснени от переспективата да бъдем мокри и гладни през този ден, започнахме прехода. И докато очакваниета ни за глад се оправдаха напълно, то тези за дъжд се оказаха неверни. Размина ни се, а в същото време станахме свидетели на невероятни гледки. Мъглата се разстилаше от двете страни на билото, а ние вървяхме по гръбнака на Балкана като по пътека сред бухнал памук. Там билото е все още гадно – заоблено и затревено, за сметка на това обаче с големи и дълги слизания и изкачвания. Тогава не си го и помислих, но сега си представям как бихме се чувствали, ако ни беше напекло както трябва. Давам си сметка, че извадихме късмет него ден с времето – хладно и без много слънце.
Опитах се да снимам всички тези мъгли. Разбира се, снимките едва ли могат да дадат и бледа представа за невероятните гледки, които се разкриваха. Но все пак ето няколко опита:
,
,
.
Специално за последната снимка бих искал да опиша усещането си, докато гледах панорамата, но едва ли бих успял. Открива се целият склон на Балкана на юг, в полето се виждат селата, слънцето украсява с една особена светлина всичко това, а мъглата ври и кипи като пара в котела на задбалканските долини. Страховито и величествено едновременно. Заради такива моменти съм влюбен във високата планина. Не всеки ден можеш да бъдеш свидетел на величието на природата в пълната му сила, но когато се случи, се чувстваш богоизбран. Поне аз така виждам нещата...
Така заобиколени от мъгли изкачихме трите върха с буквата “Б” (така съм запомнил отзи район): “Тетевенска баба”, “Булваня” и “Братаница”. Разправяха ми после, че някои от тях се подсичали, нямало нужда да се изкачват, но като не знаем откъде... Пътеки не личаха, а и мъглата отсъстваше само по билото. Всичко надолу бе забулено.
Ето още една снимка с мъгла. По-нататък, като пиша извадки от дневника, ще срещнете едно описание на подобна гледка, макар и да не се отнася за същото място:
Ето и обещаният дневник. Галя, както в повечето случаи дотук, а и до края:
Вече се развиделява – тръгваме от “Планински извори”.
Вървим вече 2 часа и 30 минути. Минахме вр.”Тетевенска баба”, току-що слязохме от “Булваня”, а сега като гледам какво качване ни чака към вр.”Братаница”, лошо ми става. Всъщност вече не го виждам. Мъглата се сгъсти, даже слънцето не се вижда. Досега духаше гаден северен вятър. Ръцете ми са премръзнали и надути.
Грешка – това въобще не било “Братаница”! Кръстихме го .
Сега сме вече на истинската . Времето се оправи. Слънцето напече и разтика мъглата. Гледката е направо приказна: Слънцето пробива през мъглата и огрява отсрещните върхове. Наоколо е направо призрачно – виждат се само силуетите на върховете. Пред нас е . Оттук изглежда..... Нямам представа какво означава многоточието.
Мъгла. Мъглата се раздига. Насреща “Вежен”. Аааааааааааааа....... (Възглас на възмущение.) Тук Галя се е опитала да предаде “възторга” ни от гледката на това, което ни очаква. А така си беше. Седиш си в мъглата и тънеш в блажена неизвестност и изведнъж се показва оня ми ти масив – свят да ти се завие. И после пак се скрива...
Мъглата свършва точно на ръба (изцяло отдясно на “Кончето”). Което ще рече – от юг. Имаш чувството, че извира отдолу и се устремява към облаците. Елка ги оприличи на изпарения, които извират от ада. Много точно казано!
Облаците са навсякъде около нас, а ние сме в слънчев кладенец. Страхотно е! Просто нямам думи! Това не може нито да се опише, нито да се снима. Трябва просто да се почувства, колкото и банално да звучи.
Дават зор да тръгваме. Вече нямаме никаква храна. Поделяме си две пакетчета кашу...
А! Вежен! Олелеееееее.... Дали не беше по-добре да не го виждаме?
На “Вежен”: И това ми било връх! За туристи като нас – просто закачка! Ами лесно е, като вече си горе. Погледнат отгоре, животът изглежда по друг начин.
На връх
На връх “Вежен” моят милост се е престрашил да хване дневника, подтикван от извиращи от дълбините на душата му тежки чувства, и е написал страдалческите два реда:
Вр.”Вежен” – няма хляб – гладен съм! Думите “гладен съм” са подчертани с две черти...
Елка е добавила:
Влизаме в “махалата”. Русенци наричаха така мило районът на х.”Ехо”. Имаха си го като родния квартал в града си. Край на втора карта. От седем части! Честито!
Изгря страхотно слънце. Гладни сме. Всички приказки се въртят около яденето.
“Вежен” е равен като футболно игрище. Домързя ни.
И дойде време за обяд. Обядът ни е описан от Галя в дневника доста подробно, но ще го разкажа и аз. Две гледни точки са все пак, не една...
Стомасите ни от доста часове искаха своето, но ние целенасочено не им го давахме, защото ни беше ясно, че друго ядене преди “Ехо” няма да има. Така ли иначе вече не се издържаше, пък и си му беше време за хапване. Извадихме всички налични запаси, а именно сладкото, кашкавала, овесените ядки и сухарина и започнахме дебати по въпроса как и под каква форма да изядем наличното. Само сладко – не върви. Пък и хляб няма. От друга страна трябва да го включим и него, защото само с останалото не можем се наяде. А нищо с нищо не се връзва. В нормална ситуация едва ли бихме разсъждавали по въпроса – просто щяхме да ядем нещо по-подходящо. Така или иначе стигнахме до някакво решение: изсипахме пакета овесени ядки в буркана със сладкото, разбъркахме и получената смес започнахме да гребем с лъжицата. Овесените ядки изиграха ролята на хляб. Бурканът с този “деликатес” минаваше от ръка на ръка, а кашкавалът го следваше. След няколко лъжици сладко, малко кашкавал за засоляване. Защото иначе сладкото не може да се поглъща в големи количества. Накрая братски си разделихме сухарина и затиснахме горната смес. Надявахме се поне малко да ни предпази от нежелани стомашни реакции. “Обилният” ни обяд приключи с унищожаване на последните годни за ядене продукти. Т.е. справихме се успешно и със сладкото, и с кашкавала, и със сухарина, и с овесените ядки, както си бяха сурови.
Ето как Галя е отразила ситуацията:
13.30 – обядваме на Каменната порта. И то какво: кашкавал със сурови овесени ядки и остатъци от сухари. Мармаладът го смесихме с овесени ядки – буламач. Обаче го изядохме.
15.15 – Ветровити преслап. Времето се оправи. Наоколо е много красиво. Тръгваме към хижата. Моис и Ясен тръгват към Юмрука. Ние с Моис наистина минахме за по-пряко през Юмрука, а останалите – по подсичащата пътека.
Моето пристигане на х.”Ехо” бе съпроводено с едно единствено неистово желание – да ям! Със спирането на полянката пред хижата захвърлих раницата и заявих на посрещащите ни русенски студенти: Дайте ми да ям. Към моят призив се присъедини и Николай. Не помня кой и как ни осигури ядене, помня само, че се нахвърлихме там на място, пред хижата, преди всичко друго, на подадения ни хляб и консерва “хиляди очички”. (Така наричахме най-евтините консерви с копърка. Като ги отвориш и отвътре те гледат неопределен брой лъщящи очички. На малките рибета вътре.) По вкусна консерва не бях ял. Ометохме всеки по една консерва с прилично количество хляб и едва тогава бяхме в състояние да обърнем внимание на ставащото около нас.
Е, останалите, разбира се, също хапнаха, но по доста по-цивилизован начин. После се отдадохме на почивка
и на културни мероприятия:
Аз, Елка и Валя тръгнахме към Юмрука, качихме го сравнително бързо, но все пак умората явно си казва думата. Гледката отгоре е приказна. Комбинацията между скали и трева е характерна за Юмрука и е много красиво. Надолу се вижда горист джендем. Ядохме боровинки. Оставихме послание в тетрадката на върха.
Вечерта беше тъпо.
Тъпо, тъпо, ама се случиха важни неща.
Първо и най-важно – на хижата ни чакаше група от десетина-дванадесет студенти от Русе, които поради нашето закъснение бая се бяха изнервили. Хората се надявали да се появим навреме и да тръгват с нас нататък. Е, не бяха стояли със скръстени ръце. Занимавали се с поддържащи мероприятия по маркировката в района.
С тях беше дошла и една приятелка на Галя – споменатата по-горе Валя. Очакваше се тя също да продължи с нас.
Второ, напълнихме раниците с храна. Консервите, както знаете, ни чакаха, а хижарят бе удържал на думата си и беше докарал хляб за нас. Както и зеленчуци. Зеленчуците не бяха дълго бленуваните от нас домати и краставици, а огромно количество червени пиперки и само няколко краставици, доста повяхнали. Но и на това бяхме доволни, още повече, че чушките са най-трайни.
Трето, взехме решение да не правим почивен ден на “Ехо”, както беше предвидено по график. Имахме вече изоставане от два дни, така щяхме да наваксаме поне единия.
Друго няма. В хижата беше фрашкано с народ, но нали сме ВИП-персони, настаниха ни удобно и сами. Очаквали толкова дълго в края на краищата. Някои от чакащите ни се чудеха какво да правят и за разлика от нас си запълваха времето с мероприятия. Този на снимката е Стоян, тогавашен помощник хижар на “Ехо” и издател на вестник “Старопланинско ехо”. Ако питате какъв е тоя вестник – беше уникат. Всеки негов брой автоматично ставаше библиографска рядкост, защото Стоян го рисуваше и изписваше на ръка. Правеше по няколко екземпляра, които раздаваше на познати. Периодиката бе когато му дойде музата, а информацията вътре – новини около х.”Ехо”.
Всъщност на снимката има още една бъдеща тогава семейна двойка. Въпросният Стоян и Петя, момичето в ляво.
И стига толкоз. За следващия ден – по-нататък!
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
13 Август [re: Яceн_]
