|
Ден двадесет и втори: с.Дъскотна – с.Сини рид – не знам колко часа, предполагам около десет
Прав беше този, който заподозря, че към края няма да има какво да се разказва. Няма нищо интересно по пътя, нищо особено и не се случва. Върви се по пътища, преминава се през села, населени предимно с турци. Когато отговорих тогава, че тъкмо напротив, случваха се много интересни неща, имах предвид нашите емоции около палаткуването. За нас тогава наистина бе интересно, но тези събития не са свързани с ходенето и преминаването на конкретния маршрут. Така че за самите дни май наистина няма какво да разказвам. Ще преписвам дневника, естествено, но той сам по себе си не е нещо кой знае какво.
Така или иначе все ще изсмуча нещо от пръстите и ще доведа начинанието си до край. Още малко остана...
Основното събитие на 26 Август бе, че Станислава има рожден ден. За целта подготвихме импровизирано тържество вечерта, но дотогава има да казвам други неща.
Друго важно е, че на Явор коляното отиваше на все по-зле. Факт, който ни бавеше допълнително, но вече на никого не му пукаше. Важното бе да се довлечем докрая, независимо кога и как.
Сега пиша и си мисля, че без да хвана една карта и да се ориентирам по нея, едва ли ще успея да напиша нещо смислено. Събитията са в главата ми (поне доколкото са останали такива там), но не знам къде са се развивали. И дневника не внася достатъчно яснота по този въпрос. Дано да изровя в къщи последните части на картите довечера...
И така, ето ме въоръжен с помагала.
Денят започна както винаги късно за нас. Докато се наядем, докато приберем багажа и палатките отиде девет часа. Чак тогава потеглихме някъде. И за наше огромно разочарование след около час ходене минахме покрай идеалното място за бивак. Предполагам, построено специално за целта. Беседка с голяма маса и широки пейки (таман да опънеш чувала на тях), чешма с течаща обилна струя вода, на сянка между дърветата и в същото време с достатъчно разстояние между тях, за да се опънат и палатки. Май имаше и изградена скара, но затова не съм сигурен. Ще видим какво пише в дневника по въпроса.
А оттам насетне........ леле мале! Вървиш по пътя, а от двете страни два реда с къпинови храсти, отрупани с плод. Предсатвете си път, а то двете ви страни се надигнали две високи вълни от храсталаци и аха-аха да ви затиснат. Само дето вълните не са от вода, а от къпини. Черното беше повече от зеленото. В първия момент въобще не се усетихме и се нахвърляхме като невидели, каквито и бяхме. Ядем, ядем, а не свършват. По някое време някой от нас се усети да вдигне глава и да ни обърне внимание, че и при най-добро желание не можем да изядем всичко, освен ако не останем два-три дни в района. Така продължихме обградени от двете страни с огомни изкушения, които се правехме, че не виждахме. Подобен проблем имахме във високата част на Балкана, само че с боровинките. Убеждавахме се един друг, че това не е реалност, а мираж.
Скоро след това спряхме за обяд. Край една чешма край село Добра поляна предполагам, защото така пише на картата. А че бяхме близо до село, бяхме. Край чешмата освен нас беше запладнувало и стадо овце, без човек край тях. За сметка на това си имаха много вярно куче пазач, което през цялото време ни наобикаля с много агресивни намерения. Предполагам, че ако бяхме един или двама човека нямаше да се церемони с нас.
Малко от дневника и Галя:
Нямаше роса, беше топло и свежо, но и се канеше да вали. Заръмя. Спря, сега закусваме. Днес си имаме рожденичка – Станислава. Довечера ще направим тържествена вечеря с торта.
Тръгнахме късно – 9.30 часа.
На час от тръгването (седми воден дол според ) намерихме голяма чешма с много вода. Имаше беседка с масички и пейки, въобще много красиво и удобно за нощувка. Ама кой да ти каже...
А колко къпини... ядем с пълни шепи и пак не можем да ги оберем. Добре, че се усетих да спра навреме, направо се учудвам от себе си. Похапнахме си и тръгнахме. От двете страни на пътя е засипано с огромни черни къпини...
Коляното на Явор става все по-зле. Явно хич не му е лесно да върви. Станал е страхотно раздразнителен...
Продължихме след хапването на чешмата. Там се минава през още две села – Средна махала и Топчийско според картата. Още не бяхме излезли от първото и покрай нас премина мотокултиватор с ремарке. Не знам дали можете да си представите какво представлява това съоръжение... Има едни тракторчета само с две колела, които могат да се оборудват по различен начин – с плуг, като фреза, като косачка, може да им се закача и ремарке. Така с двете колела на машинката и с двете колела на ремаркето се получава превозно средство. Шофирал съм такова чудо, голяма е атракция. Та същото такова нещо ни застигна на пътя между двете села. Ние по навик му махнахме, а то взе, че спря. Водачът беше млад човек, а отзад в ремаркето се возеше възрастен с превързана ръка. Оказаха се баща и син, които ходили до някакво съседно село на лекар. Бая шокиран останах, като разбрах, че в такова голямо село като Топчийско няма лекар. Този беше човекът, за когото в началото разказах, че ни е питал: “Аз ще ви кача, но признава ли се?” В смисъл човекът се притесняваше дали е редно да ни вози. Ние нямахме такива угризения естествено и се накачулихме в ремаркето. Така триумфално слязохме на центъра на селото, вместо да продължим по маркировката, която не навлиза навътре, а минава по крайните улици на Топчийско и продължава на изток. За нас бе добре дошло, защото напазарувахме сладко от магазина.
За това село бих искал да споделя някои мои наблюдения. Там населението е изцяло турско и за мен бе невероятно как е възможно в края на двайсети век, в Бялгария, всички жени да ходят забулени. Да не говорим, че ни гледаха като изкопаеми, а мъжете направо с подозрение. Въобще настроението в самото село ми действаше потискащо. Тихо, стоят и те зяпат, стъпват сякаш на пръсти. Не можех да си обясня какво става, по дяволите. Докато по едно време близо до нас не спря лъскав микробус, от който се изсипаха няколко мъже, ама като изляти от един и същ калъп. Мазни, дебели, с черни панталони, бели ризи и тъмни вратовръзки. Аз събрах две и две и стигнах до извода, че тия са някакви чуждоземски “емисари”, които работят активно по “самоосъзнаването” на населението. Не знам дали съм бил прав, но по погледите, които ни хвърляха, по самата ситуация се усещаше, че има нещо гнило. Не знам как е сега там, но тогава като че ли не бяхме в България. Да не говорим, че във всяко село по пътя се белееше минарето на чисто нова джамия. Нищо лошо само по себе си, ако не бяха тия подозрителни елементи и особеното посрещане. Този ден, а и следващите, се убедихме, че там дори има хора, които не говорят български. Или не искат да говорят. И докато това е донякъде нормално за възрастните, то най-шокиращо за мен бе, че същото се отнася и за 10-12 годишни деца. Обясних си го само по един начин – че по някаква причина и по някакъв начин те целенасочено се възпитават така. Останах с впечатлнението, че за тях светът – това е тяхното село. Необразованият и незнаещият се манипулира по-лесно, нали така?
Затова пък с хората в средната възраст нямахме никакви проблеми. Явно тези, чиито младини бяха минали в добрите стари времена, имаха най-малко предразсъдаци, а и възпитанието им бе друго. Хората, които се пътували, видяли са свят и са живели по време, когато някои неща се набиваха силово в главите на всички ни, имаха съвсем друг поглед върху света. Заприказвахме се дори с един мъж нататък, който определено си търсеше приказка с външен за неговата среда човек. Откъде сте, що сте, ама как така, ама що... Който е излизал от средата си не живее с мисълта, че света се състои само от хората и къщите около него.
В едно от следващите села станахме свидетел и на друг момент – група млади жени чакаше автобус за Бургас. По нищо не можеше да се разбере, че са от това село. Който се е погражданил веднъж и е усетил “благините” на цивилизацията не може да бъде накаран да се забули и да робува на остарели стереотипи.
Абе май много се отплеснах. Я по същество:
До Топчийско пак извадихме късмет – взе ни на стоп едно тракторче с ремарке. Голямо шоу! То ни стовари на центъра, половин час се чудихме какво да правим. Кракът на Явор вече му създаваше прекалено много проблеми. Събра се половината село да ни види. Тръгнахме, пък докъдето стигнем.
Продължихме нататък с намерението да бивакуваме край една чешма, отбелазяна на картата. Малко след село Сини вир. Докато приближавахме селото срещнахме мъжът, за когото стана дума малко по-горе. Заприказвахме се, той определено си търсеше компания, а на нас не ни беше до това. Като разбра, че търсим вода, за да си опънем палатките ни каза, че на петдесет метра от пътя надолу, край полузаблатеното езерце, което се виждаше от пътя, има течаща вода. Ние само това и чакахме, а мястото бе идеално за целта. Широка равна поляна с горичка наблизо, откъдето си събрахме дърва. Видяхме и чешмата като слязохме – не се вижда от пътя, ако не я знаеш или не ти я кажат – няма намиране. Опънахме палатките...
Галя:
Разпънахме палатки до едно блато (без жаби). Този път момчетата се справиха доста по-бързо. Дидка събира дърва за огъня, а аз имах изключително важна мисия – правих торта за Станислава.
Всичко бе на ниво. Вечерта, огънят, настроението... за тортата да не говорим. Ето ни на снимка, вижда се и импровизираната торта:
Бяхме приключили с вечерята и тъкмо начевахме тортата, когато заваля дъжд. Краткотраен проливен дъжд. Разбягахме се по палатките, а Моис и Дидка с цялото си нахалство отмъкнаха почти цялата торта в тяхната. За което бяха наказани, защото в резултат на бурното им ядене на торта вътре еднослойната палатка на Моис прокапа. Какво ти прокапа, направо протече. Скоро дъждът спря и аз, като собственик на най-голяма палатка, се сдобих с още една съквартирантка. Така де, уредих се с две жени в палатката. Стана така, че Моис получи торта и мокра палатка, а аз още сгъстяване при нощувката. Не, че имах нещо против... 
Ето ги на снимка:
Не се чудете защо съм снимал толкова некадърно. Опитвали ли сте да снимате в пълен мрак, по никакъв начин да не можете да определите какво влиза в обектива и да се ориентирате само по гласовете? Опитайте и тогава пак ще говорим... Следващата снимка, за мое щастие, страда от същия недостатък:
Това беше еротичната част на вечерта. И не си мислете кой знае какво, през нощта всички си спахме като добри деца.
Я и малко от впечатленията на Галя:
Времето обаче се разваляше застрашително бързо. Тъкмо се събрахме край “масата”, вдигнахме наздравица за Сънито и закапа. Хапнахме набързо, а тортата се яде по палатките. Започна един дъжд... Нашата палатка (на Явор) се оказа много добра – сухи сме. На Ясен също, но Моис и Дидка се евакуираха поради опасност от удавяне....
Дидка е при Станислава и Ясен и продължават празнуването на рождения ден. Доста шумно...
Ха, я гледай ти! Ето ви описание на тортата, направено от Станислава:
Благодаря на Галя за жеста и изненадата, която направи за рождения ми ден. Тортата, поставена в специално нечупливо приспособление (летящата чиния), (Фризбито, казано на чуждоземски. Ползвахме го през целия път като чиния, основно за салатата.) беше много хубава на вкус и най-важното – естетически издържана. Направена от бисквити, намазани със сладко, залята със сок от концентрат на прах, украсена с къпини, а по средата с една малко почти невидима свещичка.
Галя е страшно изобретателна – прави чудесни торти, както в домашни, така и при полеви условия. Вярно е! Съгласен съм с това твърдение.
И финито за този ден.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
26 Август [re: Яceн_]
