|
Ден двадесети: Котел – почивен ден
През този ден се случиха важни неща, но се побират в малко думи. Накратко, наспахме се, отидохме до пощата, прибрахме колетите, напазарувахме, разходихме се, ядохме диня и реанимирахме. Последното дествие се извършваше от двама – Явор се надяваше да го отпусне коляното, Моис твърдеше, че цялто ходило на единия му крак е една огромна пришка. Новите попълнения нямаха търпение да тръгнат напред, а ние не горяхме от чак такова желание...
Ето снимки:
На пазара:
Прибираме се към хотела:
И накрая опостушаваме дините пред хотела:
И от дневника, за допълване на картината:
Тръгнахме заедно към центъра. Първото нещо, за което се лепнахме, беше пощата. Телефонни разговори до вкъщи и най-важното – взехме си колетите. Пощажийката беше много щастлива, че я отървахме от колетите. Намерихме бележка от Елито и Николай – имали са големи истории по пътя до Котел. Добре са – това е най-важното!
Пазарувахме цял ден. Ядохме плодове и сладолед. Градчето ми хареса.
Сега Ясен реже огромна десеткилограмова диня.
С това би трябвало да приключа и да премина на следващия ден. Но няма да стане така. Нужни са малко предварителни обяснения за по-нататъшните ни действия и не ги правя по-късно, защото взехме решението през този ден. Накратко казано решихме да прескочим малко от прехода. Този факт досега не съм споделял с никого, за другите участници в похода не знам. Така или иначе бяхме се разбрали, че не е нужно да се хвалим с това. От Котел скочихме направо до Дъскотна. Как по-точно, ще разберете в следващия разказ. Факт е обаче, че спестихме два дни здраво ходене и то през най-невралгичната част на прехода. Както и да ви звучи този факт, не мога да отрека и до ден днешен, че просто нямахме друга алтернатива и едва ли щяхме да стигнем до морето, ако не бяхме постъпили по този начин. Причините бяха тривиални – коляното на Явор и кракът на Моис. Двамата бяха категорични, че се нуждаят от още почивка и че в състоянието, в което са, по никакъв начин не биха стигнали до морето. Женската част никой не я питаше, пък и единствената, която имаше думата, бе Галя. Тя обаче дипломатично си мълча през цялото време и дори и да й бе неприятно това решение, нищо не каза. От цялата ситуация най-ощетен се почувствах аз, защото нямах никакви здравословни пречки, за да продължа. Имах и желанието, освен това се чувствах гадно, че съм стигнал дотам, а сега трябва да скатая два дни. Как после ще гледам хората в очите, мислех си, и ще им кажа, че не съм минал всъщност по целия маршрут? Е, сега вече този въпрос не ме мъчи, дори ми изглежда смешен, защото други неща са много по-важни, но тогава... Както и да е. Не тръгнах сам, защото ме беше малко страх, а най-вече надделя разума и чувството за принадлежност към групата – тръгнали сме заедно, няма да се цепим и делим накрая. Защото никак не се връзваше някой да върви пеш през горите, а другите да го чакат два дни да си домъкне задника. По-важно бе да сме заедно и заедно да завършим. Така поне чувствахме нещата тогава.
От цялата ситуация комай най-нещастни останаха новите ни попълнения. Бяха дошли да ходят, а не да се возят, но след кратък опит за бунт се отказаха и продължиха с нас. За миг ми мина през ума идеята да продължа с изцяло женска компания, но като си предсатвих отговорността, която ще ми е на главата, натиках мисълта в най-задния и забутан килер на паметта си и не й позволих да излезе оттам до морето.
Та така. Опитах се накратко да обясня защо ще прескоча разстоянието Котел – Върбишки проход – Ришки проход – Дъскотна. Дано не изпитате разочарование, както аз тогава. Дано не се почувстват излъгани и многото хора, които знаят, че сме направили Ком-Емине, но не знаят горната “малка” подробност. Честно казано не вярвам някой от тях да изпита такива чувства, но знае ли човек? Аз да се застраховам...
Очаквайте двадесет и първия ден, през който се придвижвахме с микробус, влак и пеша. И направихме първата нощувка на палатки.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
24 Август [re: Яceн_]
