|
Ден двадесет и шести – към къщи
През цялото време, докато пишех, си мислех какво ще напиша за финал. Как ще обясня чувствата, които ме вълнуваха през последния ден? Ще успея ли да ги пресъздам така, че за всички да стане разбираема мъката ни от раздялата? Сега знам, че отговорът е отрицателен. Не мога да опиша, не мога да обясня. Може би не бих могъл въобще, а може би просто нямам муза. Във всеки случай думите не идват, не изплуват от съзнанието ми, както в моментите на просветление. Когато ми тече мисълта сякаш всичко става от самосебе си, текстът върви, думите се нижат. Днес явно не ми е ден. Но съм решил да сложа точка. Не мога да чакам повече, искам да приключа. Утре може да ми се пише и да е по-удачен ден за това – ако е така – ще го преживеем някак пропуска.
И все пак? Станахме, започнахме да стягаме багажа. Настроението бе както винаги – все още не можехме да си представим, че напускаме плажа и се разделяме. Така бяхме свикнали със състоянието на нещата, така ни беше добре. Горчивата реалност обаче подаваше пипалата си от всички страни и колкото и да се правехме, че не ги виждаме, всеки от нас вярвам тайно се и давал сметка какво се случва всъщност. Хубавите неща не продължават вечно, както и лошите, за щастие. Свободния живот без ограничения и задръжки е хубаво нещо, но невъзможно за по-дълъг период от време. Нещата в света са подредени така, че всичко си има цена. В случаят нашата цена се плащаше в прекия смисъл на думата – всичко струва пари, а мама и тате нямат бездънни джобове. Иначе не бихме имали нищо против да тръгнем обратно към “Ком” през онзи ден. Желание имаше предодсатъчно...
Прогнозата за времето бе, че ще се влошава. Сутринта все още по нищо не си личеше, че това ще се сбъдне. Направихме прощалната закуска на импровизираната маса между палатките:
После всичко в раниците, раниците на гръб и напред към вътрешността. Морето се плискаше самотно зад нас. Ние комай последни събрахме палатките си от плажа на Иракли през онова лято...
Натоварихме се в едно бусче, което зареждаше с продукти лагерите в района. Стовари ни в Бяла, откъдето хванахме автобус до Варна. Във Варна – директно на ЖП-гарата. Поредна снимка за сбогом:
На русенци не им се разделяше все още с нас и се възполвзваха от откриващите се възможности докрай – не си купиха билети директно до Русе, а през Горна Оряховица, за да бъдем колкото се може повече заедно. Натоварихме се във влака и се оказа, че в моят фотоапарат е останала последната поза. Тогава направихме и последната снимка за сбогом – и с Варна, и с морето, и с целия месец Август. А както изглежда и с лятото, защото по-късно наистина заваля.
Влакът потегли, потеглихме и ние с него. За финал мога да препиша от дневника думите на Моис:
31.08. Последен ден.
Хубаво е, когато всичко завършва добре. Особено когато в продължение на месец дните ни бяха изпълнени с невероятни изживявания.
Лошото е единствено моментът на раздялата, но това е един неизбежен момент.
Затова нека всеки един от нас да запази в себе си само доброто. Всички неприятни истории и кавги да потънат в миналото, за да можем да си пожелаем и в бъдеще по-чести срещи с по-силни емоции.
14.15 часа, влака за Горна Оряховица
Какво мога да кажа аз? Нищо, освен да постъпя като Галя, написала една дума на последната страница на дневника с големи удебелени букви:
КРАЙ
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
31 Август - край! [re: Яceн_]
