Дълго се колебаех откъде да започна. Защото всяка история си има предистория, нали? Не може ей така да речеш: “На 5 Август 1995 г. се качих на влака и тръгнах.” Преди това сте решили с приятели, че ще ходите, създали сте организация, търсили сте съмишленици. Пък и интересно би било да се знае защо точно с тези хора, какво ви свързва отпреди... Поне аз мисля така. Затова реших, че трябва да се върна малко назад и да започна по-отдалеч. Механизмът тръгна така: Ние отидохме, защото решихме. Ние решихме, защото се събрахме на един рожден ден... Ние се събрахме на рождения ден, защото се познавахме... Ние се познавахме, защото се запознахме еди-кога си... Ние се запознахме еди кога си, защото отидохме на еди-кой си поход... Ние отидохме на този поход, защото бяхме студенти в Свищов... Ние бяхме студенти в Свищов, защото кандидатствахме и ни приеха там... Разбира те ли кое ме затрудни? Кой момент да избера за начало. В края на краищата ако бях продължил така щях да стигна дотам, че съм отишъл на Ком-Емине защото съм се родил. Което само по себе си е истина, но е далеч от целта на този разказ.

В края на краищата ще започна от запознанството със съмишлениците, с които реализирахме идеята. Признавам, че е малко отдалеч – от Март 1994 годшна. Но нещата тогава се заформиха независимо от нас. Започнаха събития, чиито край бе не само реализирането на прехода от Ком до Емине, но и случки, определили нашия живот на много по-късен етап след това, а продължават да определят и до ден днешен. Създадоха се приятелства и връзки за цял живот, с които съм емоционално свързан. Надявам се, че ще ми простите разливането. На който не му е интересно, да не чете. Но предупреждавам, че ще стане дума за хората, основни и недотам основни действащи лица в събитията от месец Август 1995 г., протекли между западната ни граница и Черно море.

Един мартенски следобед се шматкам по главната улица на Свищов. Насреща ми – Цанко Цанев. Тук не мога да продължа, без да обясня кой е Цанко, както и мястото му в цялата ситуация. Такива прекъсвания ще правя да разказвам и за другите, така че разказът може да пострада от това. Не намирам обаче друга решение хем да следвам хронологията, хам да обяснявам в движение кой кой е. Та Цанко Цанев по онова време бе домакин на спортната база на Стопанска академия “Д.А.Ценов”. Беше също така и основната движеща сила в СТД “Академик” – Свищов. Основен организатор на походи за студентите и всякакви мероприятия, свързани с туризъм – пешеходен, воден и чат-пат авто. Същият тоя Цанко ме спира в онзи мартенски следобед и ме пита: ”Ще дойдеш ли утре на поход в Стара планина за шест дни?” Аз съответно го гледам като тряснат. Не тръгвам никъде дори за събота и неделя без да знам предварително най-малко от седмица. Да не говорим, че се гласи багаж, настройвам се, пък и друго е да изчезнеш за цяла седмица от лекции. Той продължава: “Получих покана от туристическото дружество на “Академик” – Русе за участие в Републикански студентски зимен поход. Те са организатори, тръгва се утре. Трябват ми хора. Тръгваш с мен и търси още!” Аз изпелтечих нещо от рода, че не мога така да си зарежа училището, пък и нищо нямам за ядене и къде ще му търся хора на това отгоре, но не можах да му откажа. Честно казано, не ми се тръгваше. Нещо ме чоплеше отвътре, че не е за изпускане, но не ми се тръгваше. Но как да откажеш на Цанко. Че и хора му намерих. А той човекът осигури от студентския стол хапване. И нектари в стъклени бутилки, които си мъкнах през цялото време, но това е друга тема. Много взех да се отклонявам.
В резултат се събрахме осем(!) човека. Гледах на сутринта във влака и не можех да повярвам. Абе хора, как решавате ей така и тръгвате? Че има такива хора, има, но аз не бях от тях и ми беше много странно как вместо двама-трима сме цели осем. Цанко кършеше ръце от притеснение. Как щял да се оправдава пред организаторите. Трябвали му двама-трима представители, а той отивал с цели седем. Голям кахър му беше на човека...

Обяснявам всичко това с подробности, за да стане ясно от какво се определят събитията в човешкия живот. От късмет в най-висша степен. Решихме без да се замисляме много да отидем тогава, а как се развиха нещато в последствие...

Няма да се задълбочавам повече. Мероприятието продължи шест дни между хижите Коман, Васильов, Ехо, Козя стена и Вежен. Бяхме към 16-17 човека. Събрали се за пръв път заедно, тогава все още не подозирахме, че далеч няма да е за последен. Няма да изреждам всички, пък и не си ги спомням. Тези, за които ще стане дума по-нататък, бяхме:
от Свищов: аз, Цанко, Галя, Бисер
от Русе: Моис и Елка
от Стара Загора: Радо
Може би трябва да спомена и Боряна, но не в подробности. Просто запомнете името.

По няколко думи за всеки:
1.Аз съм ясен. По-ясен няма накъде...
2.За Цанко казах. Повече не е нужно.
3.Галя... Ех, тази Галя. С Галя се познавахме от ски-училището, което бе организирано от катедра “Физкултура” на академията през зимната ваканция на хижа “Плевен”. На нея това и беше второ излизане в планина след х.”Плевен”, където по-далеч от ски-постата не бе стигала.
4.За Бисер няма какво толкова. Беше един от малкото, които знаеха какво е това планина и къде отиват. Той си има своята малка роля следващото лято при нашето превземане на Балкана.
5.Моис бе глявно действащо лице. И тогава на зимния поход, и по-късно на Ком-Емине. Тукпишещите русенци го познават. На Петко и Тодор Тодоров е много добре известен. Тогава мисля че беше зам. председател на СТД “Академик” - Русе, а и да не беше, стана такъв по-късно.
6.С Елка тогава се запознахме, познаваме се и сега. Свързва ни особена връзка с нея, но няма да разказвам за това. Не му е мястото. Събитието се случи на моя рожден ден същата пролет. За който пък ще спомена по-нататък само информативно...
7.Радо беше и винаги е бил душата на компанията. Тогава, по-късно, а и до ден днешен, в редките случаи, когато се събираме. Беше предпоследен курс медицина в Стара Загора. Като тръгнахме на Ком-Емине следващото лято беше току-що дипломиран.

Резултите от всичко това бяха невероятно преживяване през тези шест дни, здрави връзки и трайни приятелства. И от дума на дума при слизането ни от х.”Вежен” стана ясно, че аз и Боряна имаме рожден ден на една и съща дата: 15 Май. Стана ясно също така, че тя ще празнува рождения си ден на х.”Рай” с приятели. И ние по логиката, че колкото по-голяма компания в планината толкова по-добре, се поканихме всички вкупом на рожден ден. Моя и нейния. Отидохме на 15 Май групата, но тя не дойде. Сега знам, че явно е искала да празнува на спокойствие, със своите си приятели, без натрапници, но на нас, на по 20 години келеши, не ни и мина през ума. Дори й се сърдихме после...

Оттук насетне между двете студентски туристически дружества, свищовското и русенското, се завързаха много тесни връзки. Обявявахме си мероприятията един на друг, ходехме ние на техните и те на нашите. Е, по-често те на нашите, но не съм чул някой да се сърди досега.

Дойде лятната ваканция, отмина, дойде и началото на учебната година. В началото на учебната година имахме традиция – първата събота и неделя на Октомври празнуваме рождения ден на двама души, родени на 25 Септември. Така в началото на Октомври се озовахме на рожден ден на х.”Амбарица”. Над 50 човека от Свищов и един от Русе – Моис.
Вечерта на масата купонът си течеше, както си му е редът. Вървяха и разказите за лятото, спомените за минали съвместни преживявания и плановете за бъдещи такива. По едно време Моис рече до мене: “Иска ми се да направя Ком-Емине”. На мен също отдавна ми се въртеше тази муха в главата, затова само казах: ”И на мен!” Досега не се бях замислял сериозно над въроса. Беше ми ясно, че е свързано с организация, подготовка и търсене на спътници, защото нали всички знаем златното правило – в планината сам не се ходи. А Моис бе идеалният човек – сериозен и организиран. След пет минути бяхме решили: Тръгваме двамата. Започваме да се подготвяме, да чертаем планове и през лятото поемаме. Оказа се, че проблемът и на двама ни е бил един и същ – намирането на подходящ и сигурен човек, който да е твърд в решението си и де не се откаже. А ако се появат и други желаещи, решихме ние, да заповядат. Важното е, че двама сме сигурни и че ще тръгнем. Ако компанията се увеличи – добре. Ако ли пък не – ще караме двамата.

Оттук нататък започна подготовката. Организация, чертаене на планове, гадаене по карти. Никой от нас не беше ходил на запад от “Вежен” и на изток от “Чумерна”. Но за организацията и подготовката – в следващата тема!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене