|
Ден петнадесети: “Бузлуджа” – “Грамадлива” – 11 часа
Нормално без напъване този преход се взема за девет часа, че дори и за осем. Но ние нали сме спецове по мотаенето... А не е да нямахме поводи този ден. Както е писала Галя в дневника накрая – бе ден на родителски надзор. Защо и как – ще разберете с разказа.
от “Бузлуджа” късно. Този път съвсем целенасочено. Оказа се, че Моис си е уредил среща с родителите си предния ден, докато ходиха да търсят телефон. На гара “Кръстец”. Определили си бяха и час, което означаваше, че ако тръгнем рано, ще ги чакаме там. Затова си отпуснахме повечко сън.
В онзи район се върви известно време по асфалт. Колкото и да се мъчиш да го избетнеш, колкото и да ползваш преките пътеки през гората, пак се трамбосва. Кофти работа. Радващи са само хубавите гледки, доколкото ги има в тая част на Балкана. Във всеки случай ето една:
След хижите “Младост” и “Бедек” се прехвърлят Голям и Малък Бедек, най-високите върхове за този ден. Оттам настава едно слизане през гора, да ти е драго. Полегато, хладно, приятно. Е, с повечко трева и с повечко мухи от желателното, но това са проблеми, с които тепърва щяхме да се сблъскваме. Компенсирахме жегата на “Бабин Райкин кладенец”:
Изпихме последните бири. От една страна – лошо. От друга – добре, защото нямаше да ги мъкнем повече. Смесени чувства...
Да вмъкна и Галя с дневника:
Този път не бързахме да тръгнем рано. Хижата е страхотна и не ни се тръгваше.
В 8.30 тръгнахме. Вървим добре. Горите тук са страхотни. Сега “катерим” (забележете кавичките!) Голям и Малък Бедек – най-високия “връх” (и пак!) за днес. (1400 м н.в.) Момчетата гаврътват по една бира, а аз гълток от бурканчето с мед.. Тръгваме пак.
Ясен тормози радиото, а Моис е отново над картата. Почивка – Моис вади вълшебната торбичка – аз съм щастлива. Голямо угаждане! “Вълшебната торбичка” наричахме найлоновата торба с вафли и шоколади.
Вървим през гора. Просека от трева над коленете, с много цветя наоколо. Тук си струва да дойдем пак.
Спираме на “Бабин Райкин кладенец”. Изпиват се последните бири, вадим мезето, слушаме музика. Вървят сладки приказки на сянка...
Оттам до “Българка” е близо. Не пропуснахме да посетим “Виканата скала”:
Тук скала не личи, но и няма как, защото това място е отгоре върху нея. За да се види отдолу се слиза 50-60 метра, а никой от нас не беше чак толкова мръднал. Освен това ценното е не самата скала, а гледката, която се открива на север. В ясните пролетни и есенни дни там е невероятно. Понякога имаш чувството, че гледаш в безкрайността. Особено есен, когато горите отдолу са едно пъстро развълнувано море... приказка!
Беличкото зад Галя е покрива на хижа “Иваило”. Ако някого го интересува...
Още час и следва “Кръстец”. А там – приятна изненада. На Моис майка му и баща му ни посрещат с тава готвена манджа. Ела и гледай какво става. Не ни се опря изобщо... А колко лежане ни струва това мероприятие сами се сещате.
На тях оставихме и празните бирени бутилки. Нямахме никакъв зор да ги мъкнем до “Грамадлива” при положение, че можеше да се отървем още там.
След дълги и мъчителни усилия напуснахме импровизираната трапеза край гарата и изловихме на Моис баща му да ни щракне. Преминаването през “Кръстец” си е възлов момент и бе добре, че има кой да ни увековечи вкупом:
Малко излияния по случая от Галя:
На гара “Кръстец” – чакат ни на Моис родителите. Ядем домашни пълнени чушки и най-важното – диня. Забравил съм! Имам чувството, че няма да мога да стана от толкова диня. Поредна среща с цивилизацията. Взехме да се разглезваме.
Оттам насетне се почна. Почна всичко онова, което ни тормози до края – треви, драки, лоша маркировка, жега и прахоляк. В нормален случай разстоянието от “Кръстец” до “Грамадлива” си е приятна разходка, но не и когато закъсняваш с риск да замръкнеш, още по-малко пък с тежък багаж на гърба. И въпреки че познавам маршрута като петте си пръста си позволихме да се загубим. След дълго и щателно издирване в едно клаустробично дере издирихме остатъците от табелките, които някой много старателно беше откъртил от дървото, на което са били заковани. Оттам нагоре е лесно, но...
Абе я да ви опиша маршрута по-подробно. Едно, че го знам наизуст и второ, че ще е полезно. А и има два варианта за преминаване.
Ние си карахме по стандартния вариант, по който си върви официалната маркировка на КЕ. От “Кръстец” се хваща занемарен черен път, който се следва до излизането на асфалтов такъв. По асфалта се върви няколкостотин метра. Малко преди края на асфалта се отбива алтернатирната маркировка (маркираха я по-късно, тогава я нямаше, въпреки че старите си знаеха пътеката и я ползваха), но е много трудно уцелването й. Най-сигурно това става на мястото, където се напуска асфалта така или иначе, независимо по коя пътека ще се върви. Отделянето на двете пътеки от асфалта става на едно и също място, на една характерна полянка, най-ниско място между два баира. Новата отбива по черен път рязко под остър ъгъл назад и вляво, а класическата отбива надолу в ляво през поляна с редки дървета. Последно преди година като преминавах оттам едва се промъкнахме, не знам сега как е. Минава се край чешма и това е много важно, защото свястна вода за пиене няма чак до “Грамадлива”. А ако се върви по горната пътека, въобще няма вода. От чешмата се прави лека дъга вляво и се хваща тревисто било. Пътеката и коловете ясно личат до момента, в който се забиват в поредните драки. Намирането на пътеката не е трудно, трябва да се издирват коловете. Пък и наскоро направиха нова маркировка. Скоро следва здраво забиване в едно дере, което си е кощунствено губене на височина. Там проблемът е много сериозен, защото в началото, при пресичането на дерето, пътеката като правило ВИНАГИ е обрасла. При всяко преминаване съм забелязвал, че е прокарана на различно място. След пресичане на дерето се върви плътно вляво на него. Едно време имаше вариант за преминаване с леко изкачване на склона веднага след пресичането на дерето, но от години не съм пробвал да се набутам там. Въпреки че маркировката стои и ако някой е по-наблюдателен, ще забележи табелка навътре между дърветата. Там нямате работа, макар че в пролетно-летния сезон едва ли някой ще я види. Продължава се плътно край дерето, докато в един момент не се стигне до дърво с няколко табелки. Тъкмо тях ги нямаше по наше време и пропуснахме разклона, тъй като пътеката е доста трудно забележима нагоре. Бая шматкане падна нагоре и надолу. Оттам се правят два остри завоя, с които се набират 8-10 метра височина и се хваща някаква просека, която при последното ми перминаване изобщо не личеше. Тогава обаче бе в по-добро състояние. Принципно преминаването там става по един начин – с провиране между къпини и клони и с прескачане на паднали дървета. В един момент пътеката хваща стръмно нагоре и точно тъм има табела, която указва посоката, но поставена на дърво на два метра след завоя. Получава се така, че се стига дървото и оттам наникъде. Трябва просто да се завие два метра преди това. Оттам промъкването продължава, но лека-полека драките се разреждат и преминават в нормална гора с много пространство между дърветата.
И ако продължа в тоя дух ще изпиша няколко страници за едно нищо и никакво описание. В общи линии се продължава все така – драки и високи треви по поляните и приятни и широки пътеки в горските части. Трябва много да се внимава, особено в покрайнините на горите, когато се напускат или се влиза в тях. Обикновено е пълно с дракалаци и се губи и пътека, и маркировка. Но това си важи за целия преход до края и ако взема всеки ден така да описвам, скоро няма да му се види края. Пък и ще досадя.
И все пак малко за втория вариант. Разликата е, че той върви изцяло по билото и се избягва спускането в описаното дере. Пътят се удължава обаче с около половин час. Там билото има S-образна форма и се следва всяка негова извивка. За сметка на това не се газят храсти и драки и се върви предимно по голи поляни. Съединяването на двете пътеки става след излизането на класическата от дерето в рядка борова горичка, в която обикновено папратите и драките са човешки бой.
Стига подробности, малко от Галя:
Набутахме се в едно дере – уж следвахме маркировката, но напред никаква я няма. Моис и Ясен тръгнаха да търсят в различни посоки. Още нищо не са намерили. Момент – чувам Ясен – псува. И с право в тези храсталаци, по-високи от него.
Тук планината е съвсем различна и също много красива Да бе! (с изключение на бодлите и всевъзможните драки). Който разправя, че ще умрем от еднообразие – да има да взема.
Все още не сме открили маркировка. Часът е 17.20.
Маркировката – намерена. Браво на водача и шефа. Нашата славна банда вече си има строга организация:
Моис – ръководител на групата;
Ясен – водач (върви най-отпред);
Явор – спасител (върви най-отзад) – обира труповете
и аз
Галя, съм групата.
Тръгваме. Започва превземане на джунглата.
Преди малко намерихме моряшка фланелка – морето е наблизо!
Абсолютна джунгла! Папратите са над нас, Ясен псува, аз също – на ум! Вървим, вървим, вървим през трънаци, папрати... Качване... Къде е тая хижа да му се не види, вече три часа вървим. Писна ми...
Писнало и било, но като излязохме от гората и започнахме да катерим “Клъшки чукар” (последният връх преди “Грамадлива”) и ми се белнаха по оня ми ти баир едни печурки, познай кого ще слушам, че му било писнало. В мен веднага се разпали гъбарската страст, изчезна всякаква умора и заговори началнически глас: Ти наляво, ти надясно, всеки вади по една торба и да бере! Можете да си предсатвите какви гигантски печурки брахме, при положение, че се виждаха от сто-двеста метра. В момента последната ми грижа бе, че мръква, исках само да оберем всичко. Всъщност не ми беше последна грижа, защото се страхувах да не мръкне, перди да сме свършили. Нито за миг не ми мина през ума въпроса от какъв зор са ми всички тия гъби, след като няма какво да ги правя и няма къде да ги мъкна с мен. Предвкусвах само каква манджа ще забърка баща ми като пристигнем, без въобще да помисля, че печурките се готвят часове, а ние явно окъснявахме здраво. А на сутринта щяхме да продължаваме...
Колаят му се намери, разбира се, защото гъбите помъкнаха майка ми и баща ми с колата, като си тръгнаха, а и ние решихме да направим почивен ден на “Грамадлива”. Разполагахме с прекалено много екстри там, за да си позволим да ги изпуснам. За това обаче – в разказа за следващия ден.
Какво друго да викажа – домъкнахме се до “Грамадлива” в 21.40, на фенери и всеки с по две торби гъби в ръце. Посрещна ни бойлер с гореща вода и топла чорба, специалитет на баща ми.
Я пак Галя:
Дано да стигнем, започва да се смрачава. Имало още половин час до хижата. Влизаме в гора. Вече е тъмно. Започва да става интересно. Момчетата запалиха фенерите. Ясен изчезна напред. Ще го удуша! Аха, чака ни долу, тръгваме по път. Поредното пристигане по тъмно...
На Ясен родителте ни посрещнаха. За вечеря имаше страхотна борш-чорба, приготвена от бащата на Ясен. Изкъпахме се. Вече сме добре. Кучето на Ясен е тук.
Днес беше ден на родителски надзор и среща с домашните любимци. Да добавя, на Моис родителите се движеха със своите домашни любимци – два пинчера.
Ще припомня, по график трябваше да пристигнем в петък вечер. Целта беше именно тази, ако закъснеем един ден, както се случи, да стигнем “Грамадлива” в събота. Идеята беше да са почивни дни, за да могат там да са и моите родители. Е, успяхме да се доберем в събота вечер, както виждате, а малко ни трябваше – едно-две подмятания от мамчето – за да останем в неделя целия ден. Бяхме изморени, мръсни, гладни, въобще не се поколебахме да останем. Поколебахме се де, но проформа, колкото да не се изложим че видите ли, ей така, веднага сме готови да мързелуваме.
Тук се сещам и нещо друго любопитно. На “Грамадлива” настигнахме млади мъж и жена с едно голямо куче за компания. Също правеха Ком-Емине, но си носеха палатка, а не разчитаха на хижи като нас. Баща ми се майтапеше вечерта, че били умрели от глад и изяли чорбата, с която ги гостил, за нула време, а в препълнените си раници носели консерви с кучешка храна. Не знам доколко е било вярно, той обича да ги пуска едни такива, но факт е, че изхранването на онова голямото животно им е бил бая сериозен проблем, имайки предвид дългото разстояние, което изминават с него.
Те това е. Следващият път ще разберете как се прахме и лежахме в неделята.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
19 Август [re: Яceн_]
