8 Август / Хоби, Развлечения / Туризъм

Ден четвърти: “Лескова” – “Мургаш” – 15 часа

Този ден също ми беше пълна мътилка, получих някои проблясъци едва когато прегледах дневника. Този факт обаче не ми помогна много, защото там са описани събития, случили се следобеда на този ден. В което няма нищо странно, предвид това, че интересните събития се случиха следобед.

В общи линии това беше ден на загубванията. Но така става, когато групата се раздели.

Малко за увод от дневника. Галя:
Единствената сутрин, в която тръгваме по-късно. (С една дума, ставаме по светло.) Ясен си лепи краката. Елка се прави на шейх. Каквото и да означава това.
Николай чете 24 часа. Моис ни подбира да тръгваме, а мен ме майтапят, че съм тръгнала по пижама (лъжат, това е специална униформа за планината!)
Радо и Явор тръгнаха преди един час.

Ето ви закуската:

С нас имаше и друга група там, не се чудете, ако забелязвате непознати физиономии.

После до обяд си ходихме както се полага. Без проблеми, само със съпътстващите болежки. Освен малки изключения, разбира се:
Ясен не е добре. Започна да откача. Приказва глупости, пее, освен това го тресе – в процес на климатизация е. След мен сега е негов ред – ще се оправи.
Вървим през гора, красиво е, но след 5-6 часа започва да действа потискащо.

Към обяд седнахме да хапнем, разбира се без двамата ни спътници, които бяха отпрашили напред. Разположихме се край пътеката, разхвърляхме раниците, подпукахме поредните рибни консерви. Това го помня, защото изядох едни Шпроти, които си пазех като особен деликатес. И докато сладко похапвахме, зад нас – гласове. Докато хвърлим едно око зад гърба си, се появиха Радо и Явор. Бре, да му се не види! Вие нали бяхте напред? Бяхме, но се позагубихме... Всичко свърши с това, че както бяхме се наяли и мислехме да тръгваме, откарахме още половин час в хоризонтално положение, докато хапнат и “загубените” ни спътници.

Ето ви още малко от дневника. Галя:
16.00 – тръгваме от “Дълбок трап” след двучасова почивка с плаж. Който се интересува къде е дълбокия трап, да се поразрови из картите. Аз си нямам на идея. Както и какъв плаж сме правили. В момента събираме “циганията”, като същевременно всеки си говори сам и никой никого не слуша. Добре сме, но ще се оправим!
17.00 – на една папратова поляна срещаме Явор, тръгнал половин час преди нас и малко се поразходил, но в грешна посока. Обаче с помощта на компаса се оправил. Герой!
Мургаш е пред нас. Височината му не ми харесва...
Вървим през гори, почти вече само нагоре. Няма вода, а има още много път...

Водата. Водата през този ден се оказа сериозен проблем. Често ми се е случвало в планината да закъсам за вода, но като тогава – никога. Знаехме уж от предварителното разузнаване, че съществува проблемът с водата в този участък. Уж бяхме подготвени... А стана така, че вървим, слънцето препича, ама както само то си знае, ние пестим, пием по малко, а водата свършва. И няма откъде да налееш. По някое време изпихме последните глътки и останахме само с надеждата, че скоро ще стигнем вода. И почна агонията... Вървиш, вървиш, устата лепне, езикът се надува, абе гадна работа. Пред очите ми започнаха да се появяват черни кръгове. Въобще нещата не отиваха на добре. Не мога да кажа колко време изкарахме без вода. Но пиехме икономично от доста време, така че сме били здраво обезводнени. Навлизането ни в поредния горски масив бе посрещнато с облекчение заради сянката. А след двеста-триста метра ни сполетя дълго жадуваното щастие – поток! Чист, студен и бистър! Виждали ли сте жадно стадо животни? Може да си представите как реагирахме. Макар че сравнението със стадо не е точно, защото бяхме малко хора. А поточето течеше по продължение на целия склон все пак.
Не знам другите как са изживели този момент, но аз просто се навидох над водата и започнах да гълтам колкото мога, на границата на удавянето. Като преминаха първите няколко секунди се изправих, извадих бутилката, напълних я и я изпих. После пак. И не знам колко изпих, но усещането накрая бе гадно. Устата ми още лепне и ми е жадно, а коремът ми надут от течност до пръсване. Както и да е, осъзнах се по едно време, че с тая планинска вода по друг начин не може да бъде. Напълних шишето и продължихме.
Скоро след това дойде и реакцията на организма. Не знам как точно реагира тялото, който разбира, може би ще обясни. Дотогава не ми се беше случвало подобно нещо, след това обаче – неколкократно. Когато съм обезводнен в горещо време и след това изведнъж се напия с много и студена вода. Втриса ме. А такава треска, която ме сполетя тогава, никога не ме е повтаряла по-късно. Петнадесет минути след “наливането” усетих, че ме втриса, и то така, както ме е тресло при много висока температура. Уплаших се и почти изпаднах в паника, но не казах на другите, за да не се паникьосват и те. В края на краищата там, в дън гори тилилейски, ако се случи нещо, така и така не могат ми помогна. А ако се размине, няма смисъл да ги занимавам. Във всеки случай състоянието ми доведе до поредната грешна постъпка. Извадих от аптечката си и изпих две таблетки аналгин-хинин. Лекарство, което май вече не се произвежда. А е много ефикасно средство, особено срещу треска. Е, не срещу треска от естеството, което имах аз, но кой да мисли в този момент.
Така или иначе треската ми скоро премина. Прекалено скоро и си дадох много ясна сметка, че не е от лекарството. Прекалено рано бе да подейства. Притиснен, че може да ми се случи нещо от ударната доза аналгин-хинин, но в същото време успокоен, че треската ми е преминала и няма да се налага да безпокоя другите, се осмелих да се обърна към Радо. Така и така, казвам му, “малко” ме втресе и аз изпих две таблетки. Много ли е и има ли опасност да ми стане нещо? Нищо ти няма вика, спокойно. И аз бях спокоен, но...
Но лекарството подейства след около половин час. Точно по начина, който се очаква от него. Започнах да се потя. Не просто да се потя, а да се леят реки от пот от мен. Хем в гората, вече на смрачаване, на хладно. Пак взех да се шашкам. Като се облека, по-лошо. Като се съблека, притеснявам се да не настина. Все е зле. Добре, че поне вече вода имахме по пътя в изобилие, та имах с какво да компенсирам загубената при потенето.
След половин час и това премина, но този период бе доста критичен за мен.

Още малко от Галя:
19.30 – най-накрая вода! Кризата отмина, обаче сме много зле! Вече се караме, напрежението си казва думата. Преходите са адски дълги, а раниците адски тежки. Вървим от сутрин до вечер, пристигаме в хижите по тъмно. Всеки си преживява по една “кризичка”. Започнахме да обсъждаме промяна на маршрута...

Скоро, след като намерихме водата, излязохме на трасето на газопровод, който на това място прехвърля Балкана. Това бе повод Моис да ни вдъхне кураж, защото в някаква книга, която бил чел, се казвало, че се върви известно време по трасето и хижата вече е близо. Близо, близо, вървяхме още един час. А да стигнем, а още малко, а да стигнем, преди да се стъмни, но не би. Накрая мръкна толкова, че не можехме да си видим носовете. Свалихме раниците, извадихме фенерите и не минахме двеста метра, хижата се показа пред нас. Най-после!

Пак Галя:
21.45 – стигаме в хижата. Отдавна е тъмно. Лошото е, че и в хижата е тъмно. Пак няма ток! ТРАГЕДИЯ!!!
Емоции не липсват. Пред хижата е лудница. Обаче при нас е вече добре.
Събитие: измиване с топла вода – невероятно, но факт! Истина е, че хижарят, още щом ни видя, първите му думи бяха: Момчетата нагоре, да ви покажа стаята, а за момичетата има един голям котел с топла вода в кухнята, да отидат да си го вземат, банята е отсреща. Никакви излишни приказки, никакво помотване. Явно по физиономиите ни си е личало колко сме я окъсали.
Отказахме на многократни покани за присъединяване към масата отвън – изводите се налагат сами. С една дума – скапани сме. Радо единствен ни отсрами.

Ето отчета на Радо по въпроса:
И така, поканиха ни на маса. Хората бяха настоятелни, а ние несериозни. И аз понеже съм с меко сърце, слязох долу. Пернах една ракия и в хода на разговора се установи, че не са ме поканили заради сините ми очи, а заради нежните ни половинки. След проучване се разбра, че се интересуват единствено от тях. Но аз ги вкарах в “девета глуха”, като им казах, че Елка е жена, а Галя сестра на “камбоджанеца”, който имал (той така твърди!) връзки с ВИС-2. Не знам колко от вас помнят борческите времена. Те ще загреят за какво става дума. Тогава загубиха интерес към мен и аз си легнах при другите.
Абе компанията беше яко загряла, да ви кажа право. Нищо чудно така да са се развили нещата...
Наистина, тъкмо си бяхме легнали, и Радо се присъедини към нас.

От този ден нямам други снимки. Ето ви две, които Моис е снимал, но не съм сигурен, че са от 8 Август. Дори и така да е, сложил съм ги в албума си тук, затова тук ги показвам и на вас: