|
Ден шестнадесети: “Грамадлива” – почивен ден
През тоя ден се отдадохме на мързел, ядене, къпане и пране. Е, някои праха (всъщност всички останали), а на някои ни праха прането. Нали мамчето беше налице...
За тоя ден няма какво да се каже, естествено. За сметка на това Моис е хванал дневника него ден и е решил, че трябва да опише всичките ни преживявания от “Кашана” насам. Бая се поколебах дали да ви занимавам с писанията му, но те все пак са описание на преживелиците ни от друга гледна точка, макар и доста телеграфно изложени. Така че ще се запознаете и с тях.
Какви подробности мога да ви кажа за този ден... нищо кой знае какво. Станахме по навик рано-рано. Опитахме да си доспим, разбира се, но не се получи. А излежаването, което последва, не е като съня. Във всеки случай Моис не знам какъв зор е имал да става, но си е подал носа на вън и е щракнал един кадър:
А, забравих най-важното! Не спахме в хижата, а в базата на ПСС на “Грамадлива”. Това всъщност беше и една от причините да дойдат родителите ми – баща ми да ни отключи там. Освен изнасянето на храна, дрехи и палатката ми, разбира се. А си имаше основателна причина нощуването ни там – звездите за категория са в пъти повече от тези на хижата. Или по-точно казано, ако хижата оценим с минус пет, ние бяхме някъде около нулата, че даже плюс една.
През деня се случиха много неща, макар и не особено съществени. Първо, както вече казах, се улежахме в леглата. После всички се хванаха да перат, а аз се размотавах, защото майка вършеше тая работа. Баща ми готвеше и ни забърка страхотна манджа. Нищо чудно, гъбите са му специалитет. Имаше и сцени. След обяда отидохме пак да спим, а през това време баща ми видял и заприказвал някакъв образ от Русе, който вървял обратно, т.е. правел Емине-Ком. С някакво кученце за компания. И заявил, че не му било за сефте така, сам и обратно. Моис после съжаляваше, че не се е видял с него.
Вечерта наблегнахме на хапването и сръбването, разбира се. Паднало ни се беше да ядем готвено на корем.
И още нещо, зясякохме се с още едни образи, два броя, от София, които бяха също с палатка. Минаха късно вечерта край нас и ни питаха къде е удобно да си опънат палатката. Продължиха нататък, но на другия ден се засякохме още два пъти с тях.
Ето и записките на Галя:
Часът е вече 9.30 – още не сме станали. Нещо, което се случва за пръв път, откакто сме тръгнали. Яд ме е, че се събудих толкова рано (5.50). Като си помисля откога си мечтаех да се наспя... Излежаването ми е адски неестествено, но ми се отразява добре.
Най-малко от два часа вече пера. Интересното е, че даже ми е приятно, въпреки че вече ми се протъркаха пръстите. Всеки се занимава с нещо, само Ясенко се мотае и мърмори, защото “маминка” му пере прането. Завиждаш, а? Баща му готви гъбите.
След обяда – на Ясен баща му е страхотен готвач. Всичко беше много вкусно. А динята, изпратена от бабата на Ясен – направо огромна.
Вече сме изпрани, нахранени и чувствам, че ракията, изпита със салатата, ни кани към леглата. Дали ще мога да се кача догоре? Надявам се...
Следобед: Дооправяне на багаж – пълен мързел...
Вечеря – много вкусна, но май попрекалих с гъбите.
Отворена бе и бутилка шампанско, донесена от родителите на Ясен. Вдигнахме поредния тост за успешен край на морето! Още не знаят, че в раницата ми също има бутилка шампанско за морето.
Стига толкова цивилизация! Само ядем, спим и лежим. Искам вече да тръваме! Айде бе...
Тук откривам в дневника и нещо друго много интересно. Творил е Явор. Така като чета и се чудя сам ли го е измислил или е чел някъде нещо подобно, а в него момент го е пресъздал със свои думи. И сега като чета не мога да реша, но все повече ми се струва, че е негов проблясък... Кой знае? Преценете сами, а ако той по някакъв начин попадне на тези редове, да не ми се сърди за съмнението...
Ето:
Дължината на маршрута Ком – Емине е около 700 километра. Това е приблизително разстоянието, което човек изминава за една година при нормални обстоятелства. Изминато обаче за един месец означава дванадесет пъти по-голямо натоварване от обикновеното, дванадесет пъти по-голямо напрежение на физиката и психиката – дванадесет пъти по-високи обороти. Или месецът, за който се стига от връх Ком до морето се равнява на една година живот – който се чувства малък, може да се радва, че е пораснал изведнъж, който пък е в “напреднала” младост може само да съжалява, че е остарял толкова бързо. Глупости! Месец интензивен живот е сто пъти за предпочитане пред една година кретане сред дребните проблеми на скучното градско ежедневие!
Мдааааааа..... За пореден път си давам сметка, че десет години разлика във времето е много нещо. По един начин звучеше написаното тогава, по друг ми звучи сега. Май прозирам някои неща, но какво се чудя, Явор тогава беше една година по-възрастен, отколкото съм аз сега.
Време е да повотря похода май...
И писанията на Моис. Дано не ви досадят, но ако ви се сторят прекалени и излишно повторение на вече казаното, ваш е изборът да ги прескочите:
ПОЧИВКА!
Все още не мога да схвана значението на думата, но факт е, че днес сме в базата на ПСС край “Грамадлива”. През изминалите дни от “Кашана” насам всеки ден се каних да пиша, всеки ден си обещавах, но всекидневните проблеми ме обгръщаха в такава степен, че а днес, а утре...
От “Кашана” насам събитията се развиха с такава скорост, че човек не може да асимилира всичко.
Времето на “Кашана” ни погоди номер. Може би беше за добро, защото си направихме една непредвидена почивка. Всъщност за мен не беше никаква почивка, защото станах в 5.00, за да реша дали ще тръгваме. Към 7.30 купувах закуски от един търговец – банички с боза. Вярно, че така беше! Закусвахме банички с боза нея сутрин. Не помня точно начинът, по който Моис се бе добрал до този преминаващ през прохода човек, но фактът си е факт! След обяд слизах с Боби (хижаря) до Златица. Там падна яко пазаруване, пускане на картички и телефониране. На всичко отгоре на връщане хванахме по-трудно стоп, така че всичкия багаж го мъкнах 6 км по асфалт. Важното е, че за вечеря имахме чудесно приготвени пържени яйца.
Може би тази почивка ни ентусиазира, защото на следващия ден тръгнахме рано със скрита дълбоко в съзнанията ни мисъл за стигане до х.”Ехо”. Знаехме, че там трябва да ни чакат вече втори ден наши колеги. С олекнали раници и бърз ход придвижването вървеше добре.
Разклона за х.”Свищи плаз” стана поле, поне за мен, за тъжната раздяла с Радо, който вървеше с нас от “Ком”, но вече трябваше да слезе. Лошото време обърка както нашите, така и неговите планове. Така и не можахме да се съберем всички на х.”Ехо”, но си дадохме обещание за среща на х.”Ивайло”. Що ли пък точно там, идея си нямам. Той пое и още едно обещание, което изпълни по блестящ начин на “Шипка”.
Към 14.00 бяхме на “Планински извори”, а за мое голямо съжаление хижарят, с който се познавах доста добре, беше заминал на “Ехо”. Става дума за споменатия по-горе Нафтата, който по онова време се водеше хижар на “Планински извори”. Тук беше и един от най-напрегнатите моменти – трябваше да решим дали да продължим за “Ехо” или да останем да спим. В края на краищата надделя разумът и останахме...
На другия ден в почти изцяло мъгливо време преминахме през една от най-красивите части на Стара планина. Искрено съжалявах, че никой от спътниците ми не може да види това, което знаех, че се вижда от върховете Баба, Братаница и Булуваня.
Не знам дали мъглата ни помогна или просто бяхме вече доста свикнали, но не усетихме кога изкачихме “Вежен”. Върхът, който преди около десет години беше голямо изпитание за групата, с която бях тогава, сега се оказа изкачен за по-малко от час.
На “Вежен” тържествено обявих, че навлизаме в “махалата” – участъка между вр.”Вежен” и “Козя стена”, който познавам относително добре.
След “Каменица” времето се оправи и до “Ехо” вървяхме в слънце.
На “Ехо” стигнахме този път по светло. На Рибаришкия проход се наложи да ядем сурови овесени ядки с мармалад и кашкавал – поради липса на хляб. Тежко и горко на Ясен, който не можа да свикне да върви гладен. Ще се научи! Да бе... Гладна мечка хоро не играе, нали!?
На “Ехо” получих ново разочарование. Очакваха ни само шест души, които се оказа, че няма да могат да продължат с нас до Кръстец.
Един доста неприятен момент бе решението на Елка, а оттам и на Николай, да ни напуснат. Макар че това решение бе плод на разума, ако и да беше обратно на желанието на Елка да продължи. С доста големи болки и мъки тя успя да се добере до “Ехо”, но по-нататък просто беше безсмислено да прави опити. Раздялата за мен беше мъчителна. През пет минути два камиона на “Беклемето” поеха в две противоположни посоки. В тях бяха Елка, Николай и Валя.
На следващия ден – към “Амбарица” – ни напуснаха и Деси, Петя и Димитър. Не разбрах причините, които изтъкнаха, но това си е техен проблем.
Отново останахме шест човека, като с нас останаха Пешо и Мария. Те имаха намерение да стигнат до Емине. Пак по ирония на съдбата Пешо се разболя и на “Узана” се наложи да слязат с Мария в Габрово. Уговорихме си среща след два дни на “Грамадлива”, но и до сега – вечерта на втория ден – тях ги няма. Притеснявам се как са.
Междувременно по пътя от “Беклемето” към “Дерменка” и после до “Амбарица” така ми се подбиха краката, че се чудех какво да правя. А ни предстоеше преминаването по най-трудния участък на похода – “Амбарица”-“Тъжа”. На всичкото отгоре прогнозите за времето бяха неблагоприятни.
Още по тъмно бяхме на път. При отвратително време и силен вятър за около два часа бяхме на “Купена”. Интересното бе, че долу, в подножието на върха, вятърът беше много силен, а на самия връх отслабна. За сметка на това горе имаше много облаци и мъгла. Успяхме да се запишем в тетрадката и да прочетем пожеланията, отправени към нас от колегите на Ясен и Галя. Я гледай ти, забравил съм, че е имало такова нещо! Започна се едно трудно слизане от “Купена” и преминаване на “Кръстците”.
Вятърът така ни беше обдухал, че при вида на баира към “Жълтец” на Мима и Пешо им се стъжни. Междувременно с учудване забелязахме, че бяхме подминали “Костенурката”, без да се усетим.
И така след поредната почивка започнахме изкачването.
Горе изведнъж – чудо! Вятърът като на магия стихна, мъглата се разсея. Отвори се едно време – приказка – слънчево с ниска купеста облачност. Видимостта бе идеална във всички посоки. Отдавна не бях използвал фотоапарата, но тогава...
Слизането надолу към заслона поне за мен бе нещо много неприятно. Оформи се максимата “Мразя слизането!”. Може би заради това след обяда на заслона изкачването на “Ботев” беше почти играчка. За 50 минути, както пише по книгите, бяхме на най-високия връх на Стара планина. Времето беше също толкова хубаво. Снимките бяха задължителни.
Най-трудното започна при слизането от “Ботев”. А за слизането към “Тъжа” въобще няма да говоря.
Не можех да си представя, че ще успеем да извървим утрешния преход до “Узана” за осем часа.
Оказа се, че човешките възможности са по-големи от това, което си мислех. За една нощ успяхме да се възстановим и на следващия ден да се придвижим до “Узана”. Цял ден бяхме на път, но без да бързаме, спокойно, с обяд на “Мазалат” (хубава хижа). По здрач бяхме на “Узана”. Не бяхме доволни, когато спря водата, но после всичко се оправи.
Следващият ден бе нещо като почивка. Сутринта се разделихме с Пешо и Мария и без никакви проблеми за два часа бяхме на “Шипка”. Невиждали цивилизация, напазарувахме огромно количество сладки неща, бисквити и солети. Обядвахме като бели хора с кисело мляко и хамбургери.
Тъкмо се отправихме към паметника и... Радо с колата, жената, приятелите си и каса бира изпълни обещанието си! Изкачихме се заедно на паметника и поне аз останах изненадан от богатата музейна сбирка горе. Изкачихме се на върха на паметника... нямам думи.
Затова пък пътят към “Бузлуджа” ни озори. Не, че беше труден, а ние се бяхме отпуснали и наяли здраво. Пък и в раниците имахме бири.
Но на “Бузлуджа” – рай. Хубава хижа, с баня и всички удобства. Вечерята, поръчана от нас, се оказа превъзходна.
На следващия ден тръгнахме малко по-късно – към 9.30. Настроението ни беше весело, а още на една от първите почивки си отидоха две бири. Час подир това преминахме край “Бабин Райкин кладенец”. При вида на водата и масата заминаха още две бири, заедно с мезета. Направихме и художествена фотография. Да я припомня, щом за Моис е художествена:
Всички наоколо знаеха, че нашите с колата ни чакаха на “Кръстец”. Очаквах да носят нещо, така че решихме да обядваме там.
За обяд ни чакаха тава с пълнени пиперки и диня. Така се отпуснахме, че след два часа едвам тръгнахме. Тази диня така ни докара, че пристигнахме на “Грамадлива” 30 мин. след мръкване. А там отново ни чакаше домашно ястие, приготвено от родителите на Ясен. По пътя успяхме да наберем и гъби, така че яденето за другия ден бе подсигурено.
Баня, вечеря, наздравица, а на другия ден –
ПОЧИВКА!
Олеле, ужас! Ако някой си търси секретарка, да се обади. Толкова текст не бях преписвал комай никога. Е, за секретарка нямам едно много много важно качество, а именно – не съм жена. Но знае ли някой, може на шефка да попадна...
Стига толкова! Уж почивен ден, мислех, че няма какво толкова да пиша, а като отворих дневника... Ама нямаше как. В началото се колебаех дали да го преписвам, сега вече съм убеден, че е трябвало. Внася много ясноти по някои неща, припомня някои факти, които иначе не бях споменал... Абе добре, че сме писали!
Хм, погледнах дневника, преди да го затворя, доста след половината съм. Вижда му се края. Ей го де е морето... 
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
20 Август [re: Яceн_]
