Ден седемнадесети: “Грамадлива” – “Чумерна” – 12 часа и половина

Този път ще започна с Галя и дневника:
Станахме в 5.30 – едва станах. Загубила съм тренинг, адски ми се спи.
Приготвихме се и стана 6.30. В 7.00 вече бяхме тръгнали. Родителите на Ясен ни изпратиха, а кучето искаше да тръгва с нас. Хубаво, само дето щеше да се наложи да го носим – много е мързеливо.
Сега пиша седнала на една ограда на “Хаинбоаз” и чакам да стане капучиното.

В общи линии така беше. Напънахме се да станем рано, но отпускането предишния ден не ни се отрази хич добре. На никого не му се ставаше, на мен лично ми се въртеше главата и ми беше кофти през целия ден. Мотахме се преди тръгване както винаги, но това ни беше станало традиция. Майка ми и баща ми ни изпартиха, възползвах се от присъствието на баща ми да ни щракне на изпроводяк:


Добрахме се бързо до “Хаинбоаз”, където за пореден път се поддадохме на изкушенията на цивилизацията и заседнахме в едно капанче. Нищо лошо в което, ако родителите ми не ни бяха сварили все още там към 8.30. Така му бяхме отпуснали края с кафенца, капучино и други екстри, че хората се нагласили, прибрали багажа, заключили и минаха с колата край нас когато още и хабер си нямахме да тръваме. Какво да ви разправям, изводите си ги вадите сами предполагам...
Иначе на Явор му хрумна така добрата идея да купи няколко пакетчета капучино на прах, с които да се глезим по-нататък.

Към “Чумерна” какво да ви описвам, като е едно и също. Треви, драки, храсти и папрат. И радост, когато влезем в гора. В горите пътеката си личи, защото не е обрасла с трева. Докато всяка полянка означаваше налучкване на посоката и провиране през растителност с нашата височина.

Ето малко от Галя, тя е описала донякъде тези моменти:
Вървим през гори – редки и сенчести. Излезем ли обаче на “билна полянка” (цитат от описанието на маршрута в картата) - същинска джунгла от папрати и тръни. Наистина е много трудно проходимо, но пък е красиво, има много цветя. Въобще има емоции...

ПАПРАТ, ПАПРАТ, ПАПРАТ!

Всъщност този зор е до заслон “Караиваново хорище”. Оттам насетне се върви по горски път, което си е направо рай.
На заслона спряхме, “порадвахме” се на безредието и съсипията вътре и седнахме отвън на полянката да му хапнем. Пред заслона има три мъркировъчни кола, окичени с табелки в двете посоки на маршрута и с дадени най-невероятни кайни пунктове и вермената до тях. Не мога да цитирам разстояния, но имаше табелки, указващи времето, необходимо за достигането на вр.”Ком” и нос Емине примерно. Можете да си представите. Ето ги:


Табелката на средния кол поставихме ние – мъкнехме я специално за целта от х.”Ехо”. С надпис х.”Ехо” на нея естествено...
В моята раница се мъдреше още една табелка с надпис “х.”Ехо”, като идеята бе да я поставим на фара на нос Емине, но така и я забравихме тогава. Прибрах си я вкъщи за спомен...

Още дневник, Галя:
14.00 – на “Караиваново хорище” сме. Моис се опитва да сложи табелката, която вече седмица носим от “Ехо”.
Последната част на прехода дотук беше много приятна – сред високи и редки гори, най-вече по РАВНО!

Сега ще ядем всичките “омразни” зеленчуци, които взехме от “Грамадлива” и които момчетата досега проклетясваха.
През целия път се мъча да измисля последния ред на четвърти куплет на “нашата песен”, но все нещо ми се губи. Вече ме хваща яд. Отивам “да слагам масата”.

По-късно Моис се е прежалил да хване химикалката и да драсне няколко реда:
Минава 15.30 часа. Никой не иска и да чуе за тръгване. А ни чака още доста път. Нима пак ще пристигнем по тъмно?

Аз бях доста окъсал този ден, едва се мъкнех напред. Стана на въпрос в началото, че още от сутринта ми беше зле. Сега като чета дневника виждам, че и другите не са били много наред явно:
Днес момчетата са нещо зле. Ясен – настинал, Моис – вие му се свят, Явор – температура и го боли коляното. Тази почивка нещо ги отпусна. Извод – почивките са лошо нещо! А на Явор коляното ни изигра лоши номера по-нататък. Ще трябва да ги лекувам.
Сега сме на х.”Буковец” – 18.00 часа.

Аз кипя от енергия и съм много доволна от произведението си (нашата песен). Чукам на дърво!
А момчетата са болни. Довечера започваме интензивно лечение, най-вече с чесън, мед и компреси.
Мълчат, не мърморят...

Следващото, записано от Галя, е едно прозрение на Явор, което доразвихме и изработихме следната сентенция:
В началото духът се плашеше, а тялото се държеше и теглеше напред. Към средата духът и тялото влязоха в хамония. А сега тялото не издържа – боледува – но духът и настроението са на ниво и водят тялото напред.

Пак седнах в мравуняк... – Галя

Поредното пристигане по тъмно: часът е 21.00. Е не беше баш по тъмно, беше по здрач. Иначе нямаше да мога да видя загубената от някого ножка, която ми служи и до ден днешен. Времетраене на прехода – 12 часа и половина заедно с почивките. Ние сме страхотни! Ами страхотни сме. Нормално се взема за десет часа, но като се мотаем...

Вечерта – вечер като вечер. Хапване и близане на рани. Тривиално...
Ето версията на Галя по въпроса:
Вечеряхме. Предимството на малката група е, че се готви много по-бързо. Въпреки че са “болни”, момчетата си хапнаха добре.
В момента всеки се занимава с вечерния си медицински тоалет: мехлеми, вазелини, спирт. Стаичката ни е малка, уютна за четири човека. Въобще цялата хижа е страхотна: много добре поддържана и много чиста. Да не говорим, че има и топла вода. Направо съм възхитена.
Моис и Ясен обсъждат маршрута за утре. Явор се опитва да заспи, а аз пак се правя на хроникьор.
Засега изглеждат по-добре, дано само се оправи на Явор коляното. Е не се оправи! Но затова – по-нататък.

За този ден – толкова!

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене