|
Ден осемнадесети: “Чумерна” – “Вратник” – около 10 часа
Описанието на този ден ще бъде малко кофти, но не виждам друг начин. Денят е описан в дневника първо от Галя, после от Моис, така че ще бъда силно затруднен да следвам хронологията, като вмъквам техните впечатления и моите спомени. Затова пътво ще напиша каквото аз се сещам, после ще препиша текста на Галя и накрая на Моис. Така ще се получи малко объркано и разхвърляно, но ще ми е най-лесно. Освен това много неща ще се повторят, защото всички разказваме за едно и също нещо, но не виждам как бих могъл да избегна това. Всъщност виждам, но е прекалено много труд, а не си струва чак толкова. Така че в резултат ще четете първо описание на деня от мен, каквото си спомням, после от Галя, по дневника, и накрая ще четете същото за трети път, но от Моис.
Има и седем снимки.
Денят започна с поредното ни губене на време сутринта. В резултат отново бяхме на път доволно късно.
Времето беше мрачно и неприятно, в резултат загубихме маркировката. Или по-скоро следвахме не тази, която трябва. Така и не разбрахме как се озовахме на в един момент. Горе беше мъгливо и ветровито, поради което не се заседяхме. Нямаше абсолютно никаква гледка, което при ясно време далеч не е така.
После навлязохме в мистичната “Темна гора”. Свързана с историята ни, с хайдути и чети, с истории за мечки и зверове, както и с доста легенди. Да ви кажа честно, заслужава си името. Пътеката се вие между хубави стари дървета и определено внушава малко страх. Може би не точно страх, но действа потискащо. Мразя да вървя през гора именно по тази причина, но това усещане в “Темната гора” би всякакви рекорди. Всъщност гората не е чак толкова “темна”. Между клоните навлизат доста слънчеви лъчи, но комай точно те я правят да изглежда зловещо.
Ето ви една . Самата тя е тъмна, защото тогава се изложих като фотограф, но подхожда на обстановката. А и при вглеждане се вижда един от малкото ориентири в гората – паметна плоча на дървото вляво.
При придвижването из гората се преминават и две-три “папратливи” полянки. (“Папратливи” е термин от обяснението на маршрута. Само че не в картата, а в книжката, която носехме.) Слагам “папратливи” в кавички, защото тогава възприехме тази дума като подигравка. Вярно, имаше папрат, но по-висок от нас. Прибавете другите храсталаци и треволяци и можете да си представите през какво се провирахме. Тогава за пръв път изработихме тактика на придвижване през тези полянки, която използвахме до края. Като правило през тях се пресичат по няколко пътеки, утъпкани от животни. Разделяме се, всеки хваща по една пътека, като се стараем все пак да тръгваме по тези, които са горе-долу в нашата посока, и вървим до края на поляната докато някой нададе очаквания от всички вик: “Маркировка!” Тогава се събираме отново на съответното място. Проблем на тези полянки е, че просто няма къде да се постави маркировката. И докато при наличие на видимост от единия край на полянката се вижда другия и съответно мястото, където пътеката продължава в гората, то при растителността, която се бе развила през нея година, това бе невъзможно. Имаше и случаи разбира се, когато на средата на полянката е пораснало дърво или по-голям храст. На него като правило има мацната маркировка, но пък оттам не минава отъпкана от животни пътека. Тогава падаше газене и провиране...
Друго, коетомога да споделя за маршрута и което ни изпълваше със задоволство през него ден, бе факта, че след изкачването на връх “Чумерна” целият преход през гората е все спускане. И чат-пат по равно. Като добавите и сянката можете да си представите, че сме били щастливи в това отношение.
Всичко би било идеално, ако при перминаването на гората не се бяхме натъкнали на два-три пъти на сечища. Сечища, които на фона на вековната гора наоколо изглеждаха като грозни рани. И си бяха баш такива. Добавете разораната почва от тежките машини, парцалите, маслата и тубите, разпилени и разляти наоколо, както и остатъците от катуните на дървосекачите, и картинката ще ви се изясни напълно. Едно от сечищата дори беше съвсем прясно напуснато – личеше си по все още тлеещият огън.
Друго последствие, лошо за нас, бе фактът, че с дърветата си беше отишла и маркировката. Вярно, че някой си беше правил труда да поставя камъчета тук-там, но ако не бяха черните пътища в нашата посока, едва ли щяхме да се оправим лесно.
Ето ни по време на една почивка:
Личи си, че сме сдали багажа отвсякъде. Особено Явор, чиито коляно отиваше на все по-зле.
След като пребродихме “Темната гора” се добрахме до зеветната цел – . Този факт ни достави огромна радост, тъй като поляната бе първото място за деня, на което в действителност знаехме къде сме. В гората нямахме никакви ориентири по които да разберем къде всъщност се намираме.
На “Агликина поляна” му хапнахме, починахме малко и след четвърт час бяхме на прохода “Вратник”:
Първоначалната ни идея бе да нощуваме на заслон “Вратник”. За наше щастие обаче на прохода от сградата на снимката изскочи човек, който ни обясни, че заслонът е в окаяно състояние (в което се убедихме на другия ден при переминаването ни оттам) и ни предложи нощувка в някаква барака, която можело да се използва за целта. Това за нас бе шестица от тотото. Първо, защото две минути след като влязохме вътре от небето се изля порой, по-скоро потоп, (на снимката горе си личи черното небе) и второ, защото бе обзаведена с всички удобства – легла, одеала, маса, ток и най-важното – покрив. На другия ден като видяхме състоянието на заслона си представихме как пристигаме там мокри до кости, разхвърляме се по голия под и спим на цимента. Щеше да бъде адски интересно, а за евентуалните последствия не ми се мисли.
В бараката нямаше единствено вода. Човекът, който бе така добър да ни осигури подслон, ни обеща вода за пиене и миене и изчезна. На нас обаче не ни се чакаше, а и Господ така и така беше пуснал кранчето, защо да не се възползваме. Подложихме нашите съдове под капчука и имахме вода за готвене и миене. Съответно и веднага се захванахме със свещенодействието , защото имахме време до мръкване, а това бе подходящ момент да се отървем от тежките продукти като картофи например и да ги сготвим.
По-късно човекът наистина ни донесе една кофа вода и туба за пиене.
Нощувката ни беше значително по-комфортна, отколкото си я пердсавяхме в началото на деня, а сутринта, в знак на благодарност и заради положения труд покрай нас, оставихме на човека пари на масата в бараката. Дано да ги е намерил по-късно, защото бързахме, а и да го бяхме открили не ни се искаше да се пазарим за услуга, която той ни направи вероятно от добро сърце.
Стига толкова от мен, ето от Галя:
Нещо уникално – събудих се сама преди да звънне часовника. Значи правилно си спомням, че Моис носеше будилник! За пръв път аз будя останалите. Закусваме. Капучино – уха!
Тръгваме пак в 8.30, но вече не ме бърка, че се мотаем. Май без това не може...
На Явор коляното е зле. Другите като че ли се пооправиха.
Качихме последния “истински” връх – “Чумерна” – 1536 м. Има хвойна и много красиви морени. Вятърът и мъглата допълват типично “билната” високопланинска картина.
Вървим през “Темната гора”, която сега е доста светла.
Моис много изостана. Сигурно нещо не е на ред, май че и с него нещо става. А, ето го, идва! Спънал се в някакъв клон, изтърсил се, заклещил се в раницата си и пет минути не можал да се измъкне...
Вървим от пет часа в гора. Не можем да разберем нищо – докъде си стигнал, колко остава. На всяка почивка Моис и Ясен се опитват да установят къде се намираме. Тъкмо стигнат до единодушие и след малко се оказва, че всъщност не сме там, където си мислят.
Ясен гледа картата за пореден път: “Нищо не разбирам! Отказвам се вече да разбирам!” Хм... Щом Галя така казва, така ще да е било.
Наистина картите са стари, а маркировката – нова. Пълно несъответствие. Пък за описанието в пътеводителя да не говорим.
Гола, гора, гора – писна ми. Вече шест часа вървим в гора и започнах да психясвам.
ПОЛЯНА – хубава, открита, зелена, слънчева поляна! Доста сме нависоко, на юг се открива страхотна панорама.
Сега разбирам защо Ясен не обича да върви през гора.
Сега вървим през джунгла от коприва, която на места е по-висока и от нас. Гадно е! Като се прибавят и драките – “шоуто” е пълно.
Пак сем в гора...
Най-накрая – 18.00 – “Агликина поляна”. Единственото място, което ни е някакъв ориентир преди заслона. Поляната е много хубава наистина. Има паметник на последните загинали Хаджидимитрови четници.
Леле, доста стана. А като гледам Моис колко е творил.... Ето го и него:
Започна се! Днес бе първият преход на изток от “Чумерна”. Оттук нататък никой от нас не е ходил.
Тръгнахме и още от началото попаднахме в мъгла. Затова тръгнахме по коловете и без да искаме, като на шега, изкачихме връх “Чумерна”. Разбрахме го едва когато видяхме пирамидата на върха.
Навлязохме в “Темната гора” и видимостта отвсякъде изчезна. Вървяхме си спокойно, разчитайки на описанието на маршрута. Всичко бе наред, докато според него трябваше да персечем един камионен път и да тръгнем покрай река. Беше дадено два часа, а ние вече бяхме вървели четири. Колкото и бавно да вървим, все пак... Мъглата се разсея тъкмо тогава, когато пред нас се появи надпис “Резерват”. Оказа се, че отдавна бяхме подминали така търсените път и река и сме доста по-напред. Прочитайки внимателно описанието се оказа, че то е доста далеч от реалността. За десет години много неща са се променили, но едно се е запазило – никаква видимост. Към 15.00 излязохме на две обширни поляни, които отстояха според описанието (просто нямаше как да се сбъркат) на повече от половината път. Хапнахме и починахме.
Оттук нататък започна една... Малки папратови полянки, които сега са се превърнали в развъдници за коприва и други треви с височина на места по-голяма от нас.
После излязохме на една грозна поляна – сечище. Грозна гледка, като се вземе предвид, че ясно се вижда контраста с вековната гора отстрани, висока над 20 метра. Оттам тръгнахме по чер път и за кратко време стигнахме до “Агликина поляна”. Представяхме си нещо по-голямо, а се оказа малка полянка с паметник в края. Починахе двадесетина минути и след още толкова бяхме на прохода “Вратник”. Оставаха ни още 6 км, а пред нас бе пътния кантон. Отидох от любопитство да видя какво пише на табелата му. Разлая се куче и отвътре излезе човек. От приказката стана ясно, че заслонът е необитаем и че нямаме никакъв зор да ходим до там. Имало някаква барачка, в която сме можели да преспим.
В същото време небето над нас така почерня, че с ужас си помислих какво можеше да се случи, ако бяхме навън.
Минута след като човекът ни заведе в къщата, се изля такъв проливен дъжд, че тежко и горко на тези, които бяха навън. За 2-3 минути напълнихме голямата тенджера с дъждовна вода. (Нямаше чешма.)
Що се отнася до самото бунгало – оказа се чудесна стая с четири легла, маса, столове, печка и електричество. За нас бе лукс!
Изненадата бе пълна, когато след малко човекът дойде и кофа с вода за миене и туба за пиене.
Тъй като имахме време, решихме да сварим ядене от картофите, които така и така носим. Галя се зае усърдно с тази работа, а щафетата бе поета от Явор. Получи се нещо много сполучливо за ядене. Спирам дотук, защото огладнях, а вечерята е готова.
И край за този ден!
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
22 Август [re: Яceн_]
