|
Ден двадесет и трети: с.Сини рид – м.”Плазовец” – 14-15 часа
Тази сутрин точно в шест часа ни събуди гласът на ходжата, който призоваваше хората от селото на сутрешна молитва. Макар че според мен това не беше самият ходжа, а гласът му на запис, звучащ от високоговорител на минарето. Едва ли има някакво значение, важното е, че ни събуди. А в момента на събуждането ни установихме, че навън вали. Един такъв тих, кротък и приятно унасящ дъждец. Стените на палатките не представляват никаква преграда за гласовете и така лежейки се разбрахме, че докато не спре няма защо да ставаме. Във всички случаи трябва да изчакаме да спре и палатките да изсъхнат. Продължихме да придрямваме в сладък унес, но колкото и да не ни се искаше дъждът скоро спря. Може би някъде към 6.30. Хич не ми се измъкваше от топлия чувал, но подгонен от естествени нужди се надигнах и излязох навън. Възползвайки се от това, че останалите още бяха по палатките, полях тревата в близост до тях. Така и така бе мокро от падналия дъжд, никой нямаше да разбере.
А утрото бе невероятно. Свежо и ясно, вече с квакане на жабите в гьола.
лагера, защото светлината беше невероятна. . Доколко са станали снимки е друг въпрос, но просто плачеше за снимане.
Другите все още се ослушваха по палатките, но на мен ми застърга стомаха и седнах да ям. За което изтърпях жестока другарска критика след това. Как съм можел да се цепя от колектива така и да ям сам. Както казваше Моис, който се отцепва от колектива, колективът му го нацепва. Дори ми направиха изобличаваща снимка:
Искам да вметна нещо тук. Ако сте обърнали внимание, на втората снимка от този ден плътно в десния и край, се вижда нещо, завито в найлон. Може да ви е направило впечатление и на снимка от предишната вечер едно такова нещо в найлон и подпряно на една тояга. Понеже раниците ни бяха големи и нямаше как да ги пъхаме в палатките, си бяхме изработили стратегия за оставянето им навън и запазването им сухи. Подпираш я някъде, дали на камък, тояга или нещо друго подходящо, и завиваш добре с дъждобрана. После завързваш отгоре с въженце, за да не може евентуален вятър да я развие. Добре и отдолу да е стъпила на нещо, тъй като при силен дъж се намокря земята и пак прониква в раницата. За моята това не бе нужно, тъй като имаше две крачета отдолу, на които така и така се поставя. Гарантирам ви, че дори и най-приливният дъжд не можа да проникне в раниците и да намокри багажа. А всяка вечер, докато палаткувахме, стояха навън.
Тръгнахме към 7.30. Скоро след това минахме край чешмата (“Бялата чешма” според картата), при която мислехме да нощуваме. Чешмата си бе на мястото, но не течеше вода. Сух чучур, сухи корита, жалка гледка. Благославяхме човека, който ни срещна вечерта. Ако бяхме продължили до това място щяхме да изпукаме от жажда.
Ето от дневника, Галя както винаги:
Събудихме се по навик в 6.00 часа. По-точно събуди ни пеенето на ходжата от селската джамия. Продължава да ръми. И по радиото нищо по-добро не казаха.
Тук е страхотно – уютно е, навън ръми, а си имаме и радио.
Оттам насетне вървяхме, вървяхме, докато най-накрая не зърнахме дългоочакваната цел – морето! От една височина ни се разкри целият хоризонт в синьо, различаваха се Бургас и хотелите на Слънчев бряг. Казахме си: “Видя му се края”. Не беше точно така, но в това се убедихме по-късно.
Част от възторга на Галя:
12.00 – МОРЕТО!
За пръв път го видяхме – със сигурност! Още един хоризонт и сме там. Едва сега повярвах, че сме толкова близо. Не мога още да го осъзная...
Скоро след това минахме покрай Доброванските гъби. Природен феномен, изникнал от нищото на една равна и зелена поляна. Ето една снимка:
Мотахме се там бая време. Ето и други снимки:
,
,
,
и .
Виждате много добре какво представляват тия “гъби”. Ето дневника:
Имахме час по алпинизъм на Доброванските гъби – скални образувания насред полето. Уж ниски, пък видяхме доста зор докато се качим.
После имам бяло петно до изкачването на вр.”Погледец”, на който има нещо като телевизионна кула, ако не и точно това. Така и не я видяхме – пристигнахме там по тъмно. Ето малко от описанието на Галя, главно за събитията в село Козичино, където изпихме лимонадата на едно кръчме:
Най-накрая сме в Козичино. Открихме павилионче с “всичко необходимо” в момента – лимонада. Няма майтап, изпихме 5-6 еднолитрови бутилки с лимонада. Какво ни беше станало не знам, но й налитахме като мухи на мед. Лелчето в магазина е страхотна, голяма скица. В Козичино вече няма толкова компактно турско население. Всъщност не разбрахме какво е населението, защото контактувахме само с тая жена. Друг никой не се показа по улиците. Освен... Тъкмо вече се канехме да тръваме и насреща – Коцето и Румен от Русе. Моис и Явор бяха направо шашнати. Меко казано! Такава изненада! Чакали ни горе в хижата и решили да мръднат към селото. Срещнахме се съвсем случайно – бяхме решили да не минаваме през хижата.
Събраха си набързо багажа и продължихме нататък.
Както разбрахте, групата ни се увеличи с още двама спътници – за финалната права.
Малко след селото се пресича Дюлинския проход. Много безрадостна гледка – едни голи баири, пожълтели от Августовската жега... Там пейзажът не бе от най-приятните. Въобще оттам на изток към морето ставаше все по-жълто и все по-сухо. Някъде там пак хванахме стоп, но точно в кой участък от пътя... Май беше до подножието на “Погледец”.
Я пак от дневника:
Трябваше да стигнем до телевизионната кула на вр.”Погледец”. Пак късмет – хванахме на стоп една “Ифа” – натоварихме се отзад до чували със сини сливи.
Камионът не ни качи до върха, въпреки че до там има черен път. Той вие накрая и изкачва върха на серпентини, а придвижването на пешаходците става по пътека право нагоре, която сече завоите към върха. Върви се през млада гора, самият връх също е горист. Стъпихме на най-високата му точка вече по мръкнало, тъкмо извадихме фенерите. Нямахме вода, не знаехме къде можем да опънем палатките. Седяхме там и се триумихме какво да предприемем нататък:
На някого му хрумна да отиде до кулата и да поиска вода. Така разбрахме, че малко по-надолу по пътя, който от нея страна на върха е асфалтов, има чешма. Решението беше взето бързо... надолу!
Ще вмъкна още малко от възклицанията на Галя:
По тъмно (типично в наш стил) стигнахме до върха. Тъмно, няма луна – само огромни ярки звезди. Кулата свети някъде в небето, мержелеят се силуети на антени и сателитни чинии – като в научно-фантастичен филм.. Казаха ни, че на половин час надолу има чешма. Тръгнахме по асфалт, така че спокойно можеше да не си гледаме в краката. Угасихме фенерите и тръгнахме в тъмното. Слизането беше страхотно – Слънчев бряг, Несебър и Бургас светеха пред нас, звездите светеха над нас, вървим под тях и пеем. Като в приказка...
Чешма обаче не намерихме.
Нея вечер бях готов да убия някого. Бях изморен, скапан и исках колкото се може по-скоро да спрем. Вървейки по асфалта навлязохме в местността “Плазовец” – нещо като вилна зона, макар че така и не успяхме да разберем точно в тъмното. Уж решихме по едно време, че няма да търсим чешмата и ще опъваме палатките, оказа се, че няма къде. Навсякъде наклонено, а почвата камениста. Опитахме на две-три места – не става, на един пръст под повърхността на земята бе пълно с камъни. Накрая успях да намеря подходящо място, хвърлих раницата и извадих палатката. Другите изчезнаха още надолу, на мен вече не ми пукаше. Исках да лягам. И в този момент от близката барака се показя някакъв образ и започна да ме пита какво правая там. Като му казах, че ще си опъвам палатката, започна: Ама как може, това е частна собственост, махай се оттук! Честно ви казвам, идеше ми да взема един от намиращите се наоколо камъни и да му размажа физиономията. Аз съм огрухан отвсякъде, не мога да си кажа името, устата ми се слепнала, на всичкото отгоре няма никаква ограда, по която да личи, че това е нечий имот, оня ще ми казва да се махам. Тъкмо ми премина онемяването от първоначалното възмущение и се канех да му се изрепча (не си и помислях в този момент, че може да си изпрося боя – знам ли ги колко са вътре), когато чух да викат някъде надолу от тъмното, че са намерили чешмата. Нищо не му казах, насъбрах си багажа набързо и забих и аз при другите. Състоянието ми обаче вече беше взривоопасно – да ме убодеш – кръв нямаше да пусна. Не продумвах стиснал зъби и само казах на другите “Оставете ме намира”, защото малко ми трябваше да си го изкарам на тях.
Настанихме се в близост до някаква полусъборена постройка. Някои спаха вътре на пода, други направо легнаха на земята под едно дърво отпред, а аз в мълчание и инатлък се напънах да си опъна палатката. Исках да съм изолиран от всичко около мен, исках да съм сам, не исках компания. Другите хапваха, аз изядох едно пакетче солети легнал в палатката и се отнесох. Беше след 23.00 часа.
Малко допълнения от Галя:
След като се мотахме в тъмното повече от час, изнервени до крайност, открихме чешмата и останахме да нощуваме до една изоставена къща. Ясен, Румен и Коцето опънаха палатките си, Явор спа в къщата, а аз, Дидка, Станислава и Моис постлахме платнището на палатката и легнахме върху него в спалните си чували. За пръв път спя под открито небе.
А каква гледка се откриваше оттам към крайбрежието... приказка! Но ще ви я опиша в разказа за следващия ден, защото станахме по тъмно и едва тогава бях в състояние да й се насладя. Вечерта бях настроен да убивам.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
27 Август [re: Яceн_]
