|
Ден деветнадесети: “Вратник” – Котел – 11-12 часа
Това е един от дните , които са ми бяло петно. Май пак ще преписвам основно дневника...
И така, наспахме се и отново на път. Казах ви вече, че оставихме пари на човека за доброто посрещане. След което се насочихме към пътя, който следва билото и по който би трябвало да се върви до заслон “Вратник”. Пътят естествено е асфалтов, затова единодушно решихме да следваме пътеката през гората. Така и направихме, само дето се оказа, че пътека липсва. Поне маркировката се следваше, но след дъжда вечерта можете да си представите какво ни се случваше във високата трева. Още след първото ни излизане на асфалта се събрахме на съвет дали да продължим да се мъчим през гората или да трамбоваме асфалта. Докато се чудехме, се зададе камион. От онези големите прицепи, пригодени специално за траспортиране на трупи. Т.е. само кабина и една платформа отзад със забучени няколко вертикални греди по края, за да се задържат дърветата. И на Моис понеже вече му бе станало нещо като професионално изкривяване, взе, че му махна на тоя. А той пък взе, че спря. И се съгласи да ни закара до заслона. Не, че не искахме и нататък, но оттам се напуска пътя и се тръгва отново по пътека. Това бе кратко пътуване за качване на адреналина. Не посмяхме да оставим раницита на откритата платформа и така пътувахме – прегърнали по една от гредите по края и с раници на гръб. А шофьорът дали си падаше ралиджия, дали искаше да се накефи, като ни гледа как треперим отзад, не знам, но реши, че трябва да влиза в завоите с максимално висока скорост. Представяте си как сме се чувствали при вида на прелитащите асфалт и крайпътни дървета пред очите ни без никаква преграда между нас и тях. Не, че не се държахме, разбира се, но липсваше психологическия момент на преградата. За капак на мен ми се падна греда, която не беше легнала добре в гнездото си и се клатеше на всеки завой. Добре, че с огромната раница на гърба си тежах на мястото.
Благополучно се добрахме до заветната цел – заслона – и се свлякохме от камиона. Изпратихме се с шофьора по живо по здраво и всеки пое по пътя си.
Заслонът се виждаше още от пътя, но едва с приближаването ни съкрушителната картина се разкри с пълна сила. Кокетната постройка, която бяхме виждали по снимки в картата и пътеводители, представляваше жалка руина. Добре, че в по-голямата си част бе отлята от бетон, който никой не си беше напарвил труда да разбива. Все още. Всичко друго, което е могло да бъде вдигнато, изкъртено и изнесено, липсваше. В състоянието, в което бе заслонът в онзи момент, би дал някаква защита от дъжд. При сухо време би бил и подходящ за нощувка, но при мокро – никакъв шанс. Половината покрив липсваше и вътре естествено бе мокро. Ако бяхме вървели предишния ден в дъжда и бяхме разчитали на този подслон, авантюрата ни най-вероятно щеше да приключи същия ден. Или в най-добрия случай щяхме да прекараме безсънна нощ, свити в някой ъгъл на останките.
Междувпрочем моята палатка вече си беше на гърба ми, в раницата, нали си я мъкнех от “Грамадлива”. При добро желание можеше да се свием четиримата вътре, макар и с всичкия багаж навън. Пак нямаше да е комфортна нощ, но щяхме да я натаманим някак.
Както и да е. Още малко за района. Там Балканът се разклонява на две части – едната на север, другата на юг. Южната продължава към Сливен и се загубва в равнината, а северната – нашата посока – продължава до Емине. Имаше табели на разклона: за Котел и за Сините камъни. Освен това в близост са изворите на река Камчия. Силно казано извори, разбира се, защото водосборът на реката е доста голям, но един, явно основен извор, е каптиран и е оформен като чешма. Не се намира точно на пътя ни, а леко встрани, но е близо и беше обозначен с табелка. Ето ни при него, снимани благодарение на самоснимачката на Моис:
Малко Галя:
.....Вън беше още мокро, облачно и студено. Тръгнахме през едни шубраци направо, без пътека, само маркировка имаше. Най-накрая пресякохме шосето и тъкмо се двуумихме дали да продължим по пътя или да хващаме пак пътеката, се зададе камион. Моис на шега вдигна ръка и той взе, че спря. Качи ни отзад и като отпра една скорост – голямо шоу. Сега сме на заслона, на който трябваше да спим. Ужас – почти без покрив, без прозорци, само един циментов под.
9.00 – тръгваме от заслона.
И оттам се почна: гори, черни пътища, ливади и обрадли до неузнаваемост полянки, чиито пресичане ни костваше многократно лутане, връщане и губене на време. С нищо характерно не мога да отбележа онзи район. Там вече прилича на предбалканските хълмове, с гори без никакви ориентири, “полянки” и отвреме-навреме с излизане на огромни ливади, пресечени от черни пътища, по които ако няма маркировката, си жив зян. От написаното в дневника ще ви стане по-ясно за какви иде реч, само две снимки преди това. Първата много ясно показва сътоянието на “папратовите” полянки:
Виждате през какво сме се провирали.
Втората пък характеризира терена оттам насетне. Заоблени ниски хълмове и черни пътища. Не се връзвайте на Моис, че гледа картата разбиращо:
Ето пак малко от Галя. Добре, че е писала тя, нас ни мързеше. Инак сега нищо нямаше да мога да възпроизведа:
Гора – върви се леко и приятно.
Минаваме покрай “Делирадевата бука” и покрай камъка, поставен на мястото, където е бил убит Никола Обретенов. Мястото е много красиво – камъкът беше целият закрит от папрати, едва го намерихме. Чувствах се като в приключенски филм с Индиана Джоунс. То май че стана реалност – поляна, адски висока папрат и гъста коприва. Анцузите са мокри и тя пари през тях. Няма маркировка, няма колове. Най-накрая гора. Маркировка обаче няма. Загубихме се. Връщаме се.
Пак гора. Добре – маркировка! Почивка...
Поляни, храсталаци, черни пътища – колко пъти се връщахме. Маркировката хич я няма или пък е стара и олющена. И едни капинаци...
Скоро след последната снимка се появиха едни облаци и взе да ръми. Докато се чудехме да чакаме ли под едно дърво или да мятаме дъждобраните, пак се уредихме на стоп. Но за това по-подробно от дневника:
Сега пиша на коляно под едно дърво, а “навън” ръми хубав летен дъжд. Май няма намерение да спира. Че има и гръмотевици... Започна да ми капе върху тефтера.
Взе ни на стоп една УАЗ-ка, която връща работници в Котел. Много интересно говорят, но се държаха страшно любезно. След 5-6 км ни свалиха, защото качиха други хора и нямаше място. Все пак сме доволни – “подсякохме” вр.”Разбойна”, пък и бяхме на сухо. Междувременно дъждът спря. Минахме 200 метра с раниците и заваля отново. Пак късмет – някакъв горски дом с голям навес. Хапнахме си добре, включително и лучец.
Спря да вали. Тръгваме, 17.00 е.
Явор е зле...
19.15 – все още вървим по пътя, ходилата ни правят “туп-туп” (според Ясен) и сме се отворили на едни теми... Интересно какви теми, не помня. Отново бяхме спрели за почивка и – автобусче, отново вози работници – страхотен късмет! Докара ни до Котел.
Както виждате, върви ни със стопа. Андон го сложихме в джоба.
А връх “Разбойна” комай е последният над 1000 м н.в. преди морето. Ние го заобиколихме предателски...
В Котел имахме надежда, че групата ни ще нарастне. Имахме договорка с две колежки от Свищов – Даниела и Станислава – да се срещнем там и да продължим заедно към морето. Много не се надявахме това да стане, но се накефихме максимално, когато случайно се натъкнахме на тях на улицата, докато се чудехме как да уредим нощувката. Те ни доставиха двойна радост, защото се оказа, че вече са разузнали хотелите в града и директно ни поведоха към единия. Там спахме за 120 лв на легло, при положение, че нощувките ни по хижите варираха между 30 и 70 лв.
А в хотела естествено се отдадохме на рутинните занимания в такъв случай – баня и пране.
Айде още малко от дневника и да приключвам:
Слязохме в Котел и насреща – Дидка и Сънито! Почти не вярвахме, че ще дойдат. Браво на тях!
Сега съм адски уморена и ми се спи, пък се случиха толкова неща: настанихме се в хотел – две стаи по тройки. Хотелът е хубав и чист. Имаше гореща вода в изобилие. Изкъпахме се, почти вечеряхме долу в ресторанта. Порциите бяха детски, а не “туристически”.
Обсъждаме какво да правим нататък. Утре оставаме тук.
Какво сме обсъждали толкова не ми е ясно, просто трябваше да останем. Така беше заложено по план, а и имахме нужда да напазаруваме. Да не говорим, че имахме да вземаме колети – с палатките на русенци и този с храната, който изпратихме от Лакатник. Така и стана и всичко мина по план, но за това – по-нататък.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
23 Август [re: Яceн_]
