|
Ден дванадесети: “Амбарица” – “Тъжа” – 15 часа
Този преход минава за най-тежък в целия Ком-Емине. Ясно защо. Аз обаче ще изразя несъгласие. Че е дълъг – дълъг е. Че е труден – труден е. Че има много качвания и слизания – има. Да не говорим за камънаци и други подобни екстри. Точно това обаче е хубавото. Няма я досадата от еднообразието и монотонността на поляните и горите на Западна Стара планина, да не говорим за Източна. Разнообразният релеф предполага интересни гледки, разнообразни изживявания и тръпка. В резултат на което се напредва неусетно, не се усеща умората и е леко на душата. Особено когато няма жега, какъвто късмет имахме ние. Само сутринта вятърът ни поуплаши, върхът на Купена бе забит в мъгла и това не навяваше приятни мисли, но след Костенурката всичко си дойде на мястото. Благодарение на вятъра имаше невероятна видимост, небето беше кристално чисто, около билото и най-вече около Ботев купестите облаци бяха само за снимане. И аз снимах. Този ден се увлякох, най-вече в района между Жълтец и Ботев. Имам двадесет снимки от този ден. Ще имате щастието да ги видите всичките под една или друга форма по време на разказа.
През този ден станахме в 4.00 сутринта. Подготвяхме се за дълъг и труден ден. Хапнахме, стегнахме багажа и в 5.00 вече . Редовно до този момент стигахме хижите по тъмно вечер, но май за пръв път тръгнахме по тъмно. През този ден си направихме труда да се надигнем рано-рано. Вятърът ни подхвана още от хижата, но още беше търпим. С наближаването на билото обаче нещата ставаха все по зле и в момента, в който стъпихме на ръба между Северна и Южна България, станаха направо трагични. Уж беше Август, а умирахме от студ. Не защото вятърът бе кой знае колко студен, но бе ужасно силен, да не кажа ураганен. И друг път съм изпитвал желание да пълзя, вместо да стърча прав на вятъра, но тогава това чувство прерастваше в някакъв неудържим порив, който потисках с всички усилия на волята. Доколкото успявах да ги мобилизирам у себе си. Абе гадост. Особено критично бе разстоянието между Платнешки ярове и подножието на Голям Купен. Обръщайки се от челото на колоната да проверя как са останалите, останах безкрайно озадачен. Всички зад мене вървяха под наклон срещу вятъра. В позиция, при която при нормални условия всеки просто би паднал. Това се случи на някои от нас, докато вятърът си правеше майтапи. Представете си как сте се отпуснали силно надясно, за да компенсирате силата на вятъра, и изведнъж той спре! Просто се строполяваш. За щастие се случваше рядко. Моментите, в които изведнъж отслабваше силата си, бяха доста, но не изчезваше напълно. Резълтатът в повечето случаи бе крачка или две от страна на човека, увлечен от собствената си тежест, в съответната посока. И тъкмо се стабилизираш, вятърът пак духва. Айде балансирай на другата страна.... Можете да си представите как ни се отразяваше това с тежките раници.
Докато катерехме Купена си представях как някой не издържа на вятъра, полита, но успява да се задържи за въжето и в резултат се ветрее като нощна кърпичка на простир. Възбуденото ми въображение работеше с пълна сила...
В края на краищата достигнахме . За наше щастие мъглата в този момент се раздигна, вятърът понамаля и си позволихме почивка, докато се разписваме в тетрадката.
Случилото се дотук е описано от Галя само с две изречения:
4.00 – ставаме.
8.00 – на Купена в отвратително време.
Оттам насетне продължихме по билото в по-нормални условия. Вятърът не изчезна, но осезателно намаля. Облаците се разтикаха, поне тези, които представляваха непосредствена заплаха. През тези часове аз бях лошият, който казваше омразните думи при почивките: “Ставайте и да тръгваме.” Него ден определено бях във форма и на мен се падна честта да дърпам колоната напред, както и да подкарвам другите. Тук може би е мястото да спомена, че по различно време всеки си имаше своите кризи и своите върхови моменти. Така че в това отношение се редувахме.
След като подминахме “Костенурката” и захапахме баира към “Жълтец” набарахме някаква пътека, която не изкачва върха, а подсича точно в нашата посока. Естествено веднага взехме единодушно решение да я последваме. И я следвахме до момента, в който просто се изгуби в тревата. Оттам насетне не ни се връщаше, не ни се и изкачваше и направихме единственото разумно – продължихме напред без да губим височина. Естествено след като заобиколихме върха разбрахме колко по-ниско сме, отколкото е нужно, и лека-полека диагонално, по тревата, без пътека, набрахме височина и излязохме на билото точно на “Млечния чал”. Обиколката, която направихме, е безпроблемна при хубаво време, но при мъгла не я препоръчвам. Трябва да познавате района като петте си пръста. Й най-сигурно си е по билото, па било и по стръмен баир.
На “Млечния чал” настъпи и окончателното оправяне на времето. Комбинирайки този факт с връщането ни на правия път, а и с нуждата ни от почивка и невероятните гледки пред нас, хвърлихме багажа и се разпиляхме по поляната. Кой за хапване, кой за облекчаване, а аз хванах апарата...
Но преди снимките – ето малко от Галя:
11.30 – под връх “Млечния чал”. Гледката е страхона. На запад са Купените и Кръстците, на изток е Ботев – изглежда много близо. Каква илюзия!
“Прилича на марсиански пейзаж с тези кули” – Явор
Има страхотни облаци. Трябва ти само малко въображение и може да не мърдаш оттук с часове.
Не ми се тръгва.
Наистина бая се помотахме там. Дойде време и за обещаните снимки, но съм силно затруднен кои от тях да покажа тук. Ще пусна малко повече от нормалното, сигурно пет-шест. Ще ме извините за това, че ще ви затормозя малко, но не мога да издържа на изкушението.
И така, , снимани от Моис.
Ето ви и гледки:
и
и
Ето го и в момент на върховно блаженство – почивка с цигара.
На тая снимка трябваше да се виждат кулите на “Ботев” на заден план, но се оказа, че предният ми план е много близко. Не са измислили по-тясна бленда от 22, или поне на моя апарат няма.
Още гледки:
,
,
и .
Мен лично най-ме кефят тези с изгледа на север, към хижа “Плевен” и неясно кои хоризонти:
и
Ето го вече по-отблизо, а и още картинки от същото място, само че в различни посоки:
,
,
и
Стига толкова снимки, ето малко Галя за разнообразие:
13.00 е, пристигнахме на заслон “Ботев”. Обядвахме.
Връх “Ботев” е пред нас. Не ми се мисли. Досега се движехме добре. Даже доста добре, но сега нещо ни домързя.
НА БОТЕВ СЪМ! Часът е 14.45 – адски съм доволна!
14.55 – пристигат Явор и Ясен. Ама голяма хвалба...
СТРАХОТНО Е! Облаците са в краката ни! Имаш чувството, че можеш да пипнеш небето! Настроението ни е на висотата на върха! Не ми се слиза.
Оттук започваме да слизаме изцяло към морето, това беше най-високата точка в целия “Ком-Емине” – 2376 м!
Е, мисля, че Галя достатъчно добре е предала настроението, така че няма да ви занимавам повече с “Ботев”. Затова пък ще ви досадя с още малко снимки:
Ето ви масивът “Триглав”, сниман от едно и също място. Най-напред с , после . Ето ни и на .
За финал – на слизане. Нещо, което съм ви показвал вече. Но нищо не пречи да .
И край на снимките!
Оттам насетне вече бяхме сдали багажа отвсякъде, но лека-полека се довлякохме до “Тъжа”. Галя доста добре е описала нещата:
Уж беше само да качим “Ботев” и няма повече качване, а пък вече на два върха плезим езици. Ами да, “Параджика” и “Юрушка грамада”. Но кой ги брои след “Ботев”? Моис прилича на мексикански плантатор със сламена шапка и тояга, пък и както е почернял с тези мустачки – картинка!
Между 19.30 и 20.00 се довлачихме един по един до хижата след отвратително слизане. Не си чувствам капачките, трябва да ги сменям...
И последно за деня:
Пак започваме да готвим. Омръзна ми, макар че почти не участвам.
Вечерята отново е страхотна. Може и да се повтарям, но етака.
Има топлавода – вече е 21.45 – аз пера, пък съм станала в 4.00 – ненормална работа. Едва се крепя на краката си.
В общи линии – това е. Аз лично се довлякох до “Тъжа” към осем часа. Комай бях последен. На хижата не помня какви сме ги вършили, но явно пък сме готвили. По онова време имаше един шантав хижар там, голяма скица беше. Преди това го бяхме посещавали неколкократно и се познавахме вече. Посрещна ни добре, както винаги, но шмекерът му с шмекер ни издаде едни фалшиви бележки за нощувката... А ние ги събирахме, нали щяхме да отчитаме пари после. Казвам го в смисъл, че нищо не ни издаде на практика, а сложи парите в джоба си, но здраве да е...
Помня само, че нея нощ спах абсолютно безпаметно. Като заклан.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
16 Август [re: Яceн_]
