|
Ден десети: “Дерменка” – “Амбарица” – 7-8 часа
За този ден няма какво толкова да се каже. Най-вече защото разстоянието, което изминахме, е малко. А маршрутът вече е в добре известната част на Стара планина. Целенасочено бяхме запланували кратък преход за този ден, като целта беше да не се натоварваме много преди тежкия следващ ден – до “Тъжа”. Освен това все някога трябваше да отделим време за себе си, да се поизперем, да се видим малко като хората на спокойствие, а не само на бегом. А и се бяхме договорили с баща ми да се чуем по радиото вечерта, когато сме на “Амбарица”. Естествено предвид закъснението ни много не разчитах на тази връзка, но все пак бяхме длъжни да минем оттам.
По този повод се успахме. Не си го бяхме позволявали досега, освен по време на почивката ни на “Кашана” разбира се. Станахме късно, тръгнахме още по-късно. Не помня със сигурност, но беше след 9.00, ако не и 9.30. на тръгване от хижата, виждате колко бройки сме.
Оттам нататък е ясно. Накуцвайки и пеейки за кураж, а и да заглушаваме протестите на телата ни, поехме по пътеката. Голям кеф беше да си ровим краката в изсъхналата шума от зимата. По земята имаше пласт, на места по 40-50 см, и като минеш, провлачвайки крака, имаш усещането, че плуваш.
След напускането на гората се откриха хубави гледки:
Абе да снимаш, и пак .
Преди “Добрила” се разделихме с част от групата, която отпраши надолу към лифта и към къщи. в още по-намален състав. А, всъщност на тази снимка все още сме всички!
Ето ви малко от Галя (вече съжалявам, че аз не съм писал повече!):
Спахме на нарове – чудесно се спи, може би защото сме изморени. Интересното е, че вече се събуждам сама, но това е сигурно защото Моис се успа цял час (хич не му се сърдя). Гладна съм. За пръв път се събуждам гладна, да видим на какво е...
И по-късно:
В 12.00 пристигнахме на “Добрила”. Митко, Деси и Петя слязоха с лифта надолу. Изпратихме ги и седнахме да обядваме. Яденето беше страхотно! Зеленчуци, сирене, кашкавал, хляб и консерви, но консервите не влизат в “страхотно”-то. За десерт имаше капучино – лукс!
Тук е много красиво. Казват, че прилича на Родопите. Може би.
Сега останахме отново шестима: Моис, Ясен, Явор, аз, Петър и Мария. Продължаваме към “Амбарица”.
От “Добрила” продължихме по лятната пътека за “Амбарица”. Която подсича връх “Левски”. Не ми се минаваше оттам, защото ми действа много потискащо – някак си е гадно усещането в сянката на върха, пък и като време не се пести нищо. Пътеката така вие и следва всички извивки на релефа, че се изминава сигурно по-голямо разстояние, отколкото отгоре. Но поне се подсича и се върви по равно, а не се катери баира.
Някъде в началото на лятната пътека между “Добрила” и “Амбарица” Галя се вживя в ролята на модел. Много свежо и зелено било и много цветя имало... На - цветята не си личат много, затова пък зеленията преобладава.
Нататък е ясно: стигнахме до “Амбарица”. Ето ви пак от дневника:;
Сега се сещам за нещо интересно: вече два пъти казвам “Хайде да ставаме” на почивките. А иначе това е функция на Моис, за което постоянно му мърморим.
Малко по-долу Галя е написала изречението:
Ясен върви и спи.
Е не помня да ми е било зле, но нищо чудно да е съм се събудил него ден въобще...
Сега сме на 20 минути над хижата.Пред нас е централното било, Купена, Кръстците, Ботев, Марагидик. Толкова красиво и толкова познато! Не ми се тръгва.
17.30 – пристигаме в хижата. Посрещнаха ни много добре.
Нещо уникално:
1.Пристигнахме по светло (имаше време за пране)
2.В хижата има ток
3.Има топла вода.
В резултат на всичко това в стаята ни бе опънато въже, окичено с мокри дрехи. Което Моис забрави на сутринта, но здраве да е...
А ако знаете мъжете каква вечеря забъркахме... Ето ни:
Вижте Галя как е подценила общите ни усилия:
Не мога да повярвам! Вечерята беше уникална благодарение на Явор и на свежите продукти на Мимето. Кажете ми на какво прилича това?
В уговорения час с баща ми – 20.00 – бях с Олга до радиостанцията. Не се надявах много, но все пак реших да опитам. Тя ми каза преди това, че предишният ден и да се е обаждал някой по това време, е нямало кой да го чуе, защото били навън.
Е, обадиха се. Не баща ми, а един негов приятел, но важното беше, че се чухме. Уведомих го, че всичко е наред, движим се с един ден закъснение и ако всичко е по график, ще бъдем на “Грамадлива” вместо в петък вечер в събота вечер. Както споменах в началото, там имахме уговорена среща с моите родители. Така че поне в това отношение можехме да бъдем спокойни.
За този ден – толкова. Сега, като чета какво съм сътворил, си давам сметка, че това е най-постния ми разказ от началото досега. Най-скучен, най-кратък, с най-малко информация... абе въобще, пълен провал. Основната причина е една: нямах никаква муза, докато го пишех, но бях започнал и исках да свърша с този ден. За да мога да пусна текста и да поддържам огъня, така да се каже. Ще ме извините за което, ще се постарая по-нататък да се поправя. Ако се получи, разбира се...
Пък и нямаше нищо особено за казване и този факт също допринася за горното.
Т`ва е!   
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
15 Август [re: Яceн_]
