|
Ден първи.
Първи ден, започнал за мен със силни емоции. Горящ от нетърпение най-сетне да тръгна към така дълго чаканата цел, си купих билет от ЖП бюрото във В. Търново един ден предварително. С маршрут В. Търново – Г. Оряховица – Мездра – Бойчиновци – Берковица. Така на сутринта с бодра крачка, все още невлязъл в конфликт с размазващата раница, спокоен и уверен, че съм подготвен за всякакви евентуалности, се изтърсих от автобуса на ЖП гарата. Към осем без нещо сутринта. За да гоня влак в осем. Разположих се на една пейка под въпросителните погледи на присъстващите и зачаках спокойно. Докато в следващия момент не чух по гаровата радиоуредба: “Влакът от Дъбово за Горна Оряховица се движи със 120 минути закъснение.” Изправиха ми се косите. Знам, че връзките на другите гари обикновено чакат закъснелите влакове. Но набързо пресметнах, че влакът ще пристигне в Горна Оряховица тъкмо за следващата връзка към София и логично бе да се предположи, че този влак, който гоня аз, няма да чака. А в него трябваше да ме чакат спътниците ми от Русе. Ами сега? Бегом на касата, там за мой късмет майката на един (всъщност на единствения ми, но това е друга тема) съученик. Аман-заман, какво става, ами нищо не става, влакът наистина ще закъснее толкова. Егати случката, викам си, страшен старт на приключението. Ако така ще върви до края, не е на добре.
Така или иначе мозъкът ми прехвърли всички възможни варианти и се спря на единстения реален – такси! Метнах раницата на гръб, заобиколих гарата и се насочих към дежурно чакащите там коли. Насочих се към една от тях, обяснявам, така и така, влакът ми закъснява, трябва да гоня на Горна друг в 8.30, може ли да ме закарате? Може, естествено, ще го хванем! С видими усилия натоварих раницата в багажника, при което ми бе задане въпрос: “На море ли?”, на който аз отговорих: “Абе на море, ама не точно...” Убеден обаче, че ще бъде излишно да обяснявам по какъв път точно съм се запътил към морето, казах само, че първо отивам малко на планина, после на море. Това задоволи шофьора. Който изпълни добросъвестно задълженията си и ме стовари в 8.20 на гара Горна Оряховица. Който пък факт доведе до олекването на джоба ми със 150 лв. Смъдна ме сърцето като си помислих, че билетът ми до Берковица със студентското намаление струваше сто двадесет и няколко лева. Но нали бях с доволно пълен джоб, не оставих тази мисъл да ме притеснява дълго.
На гарата влакът от Русе за София дойде по разписание. Моис и Явор – също. Посрещнаха ме ухилени от един прозорец. След тежките маневри за придвижване до купето (които се повтаряха неколкократно този ден) се настаних при тях и въздъхнах с облекчение, като веднага ги запознах с моето начало на деня и на “разходката” ми към морето като цяло. Те ми се смяха (какво ли друго можеха да направят), и ми разказаха как безмалко да изтърват влака. Явно на всички ни спореше много този ден.
На гара Левски качихме Галя, пристигнала от Свищов рано сутринта. Тя от своя страна ни разказа как баща й, който я закарал сутринта до гарата, най-накрая разбрал къде отива дъщеря му. По пътя успяла да му обясни, че е тръгнала да мине от най-западната ни граница до морето по цялото било на Балкана и че ще отсъства от къщи цели три седмици. И то за капак с неопределен брой подозрителни елементи от мъжки пол. При което той я изгледал със смесица на недоумение, изненада и подтиснат яд. Нямало вече накъде, не вървяло да обърне колата и да я прибере обратно. В резултат на което тя беше с нас от Левски нататък.
Друго интересно по време на птуването ни до Берковица не се случи. Освен че се щракнахме за сефте във влака:
Тази снимка направихме преди да слезем на Мездра. После се снимахме на всяка гара – на и на
В Берковица ни чакаха Бисер и Росен. Същият онзи Бисер за който стана дма в началото. Те двамата бяха наши състуденти, от по-горни курсове. Росен дори вече се беше дипломирал по това време. Бисер е от Монтана и благодарение на неговото разузнаване предврително бяхме подготвени за това, което ни чака на хижа “Ком”. А именно – че всяка първа събота и неделя на месец Авгест на хижата се провежда някакъв събор. И че и в двете хижи “Ком” – новата и старата, е невъзможно да бъдат открити свободни места. В края на краищата присъствието на двамата ни приятели имаше за цел да разреши всички проблеми, с които трябваше да се сблъскаме нея вечер. Те бяха, така да се каже, наши “ятаци”. Бисер беше осигурил транспорта от Берковца до “Ком”. По-скоро беше осигурил присъствието на баща си заедно с тяхната кола. А в багажника на колата се мъдреше чисто нова, неотваряна палатка, собственост на Росен. Така предварително знаехме, че разполагаме с осигурен транспорт и подсигурен подслон. На два курса с колата цялата ни група, заедно с багажа, бе доставена във ведро състояние на духа пред новата хижа “Ком”. Първоначалното ни впечатление бе на възмущене и разочарование. Не бяхме подготвени за такова нещо. Народ, ама народ ви казвам, скари, кебапчета, бири и любимият ни тип музика, неизменен спътник на подобни мероприятия. Гюролтията в късния следобед бе до небесата, а не искахме и да си представим как ще ескалира към полунощ. И за капак на това всички удобни места за палатки – заети! Сериозно се притеснихме къде да се настаним. Може да бяхме тогава 21-22 годишни келеши, но бяхме вече оправни, що се отнася до планина. Набързо се захванахме с разрешаването на този проблем и набързо го разрешихме. Разпръснахме се в разлчни посоки в района и не след дълго разполагахме с идеалното място – близо до хижата (лесен достъп до вода и тоалетна), равно, под короните на няколко високи бора, закътано, ютно и тихо. Оказа се, че хем сме близо до мястото на действието, хем сме на спокойствие.
През това време, докато се разиграваха гореописаните събития, се намериха и останалите членове на нашата група, пристигнали по-рано през деня – Радо, Николай и Елка. Те, благодарение на някакъв невероятен късмет, бяха заели последното свободно бунгало в района. И последните легла под покрив.
Вече бяхме в пълен комплект. Докато добралите се до легла се излежаваха в бунгалото, останалите се захванахме да опъваме палатката. Голяма, чисто нова палатка, с преддверие и спално помещение, предназначена за поне четири човека. А кота сложиш и преддверието – за осем. Никой от нас не беше виждал такова чудо, но се заехме за работа с огромен ентусиазъм, както можете да предположите. Резултатът бе, че всеки хвана по няколко железа и започна да сглобява. Докато в един хубав момент не се оказахме всеки с по нещо в ръка и недоумяващо гледайки се един друг. Дори инжинерът в групата, Моис, не намери разумно обяснение за проблема. Оказа се, че не можем да съединим отделните рейки една с друга. Въртяхме и така, и иначе, но не става и не става. На някого хрумна гениалната идея да поизтръска чувалите, откъдето вадихме палатката. Изпадна мъничко бяло листче. Което се оказа търсената схема за сглобяване на палатката. Първоначалната ни радост се изпари в момента, в който прозряхме, че за съединямането на рейките са нужни други, къси и по-тънки тръбички, които влизат в по-широките дълги и така ги закрепват една за друга. А те определено липсваха. Обхвана ни отчаяние. Не, че ни учудваше вече – денят ни от сутринта вървеше наопаки. Но нали сме си българи, нация техническа, намерихме му колая за нула време. Някой извади тел, а в краката ни се търкаляха предостатъчно количество клони. Въоръжени с ножки, дялкахме от клоните късички клечки, които привързахме с тел към рейките на палатката. Така постигнахме своето – палатката застана права, макар и леко провиснала, затова пък доволно паянтова. Трябваше й малко вятър, за да се срине. Ние обаче разчитахме на това, че сме в гората.
Ето ме как дялкам:
И
.
Малко от дневника (от Галя):
17.15 – хижа “Ком” – лудница. Има събор и целият град е тук – места няма. Роско и Бисер ни изкараха с кола до хижата. Това добре, дори и палатка носеха, чисто нова! Малката подробност е, че от половин час се мъчат да я опънат – оказва се, че липсват тръбички, и то точно свързващите. В момента “инженерната мисъл” импровизира палатка от наличните материали. Вече пръска! Започваме да готвим...
18.45 – яденето вече е изядено. Моис реже оранжева диня! Не можем да се оплачем от липса на изненади!
Палатката гордо се жълтее на хоризонта. Дано само няма вятър и дъжд...
Още (от Елка):
Като отидохме при другите, всички момчета се суетяха около бъдещата палатка – едни я подпираха, за да не се срути, а други дялкаха допълнителни подпорки.
Хапнахме стабилно, а като слязох до хижата, открих Радо, нещастно висящ във фоайето. Помъкнах го нагоре. Моис, Радо, Роско, Бисер и Ясен спаха в палатката, а всички останали – в бунгалото. Моис има нахалството да ни вдигне в 5.30 сутринта.
Навън купонът още продължаваше – около десетина огънчета все още горяха, а купонджиите, жестоко наквасени, “дърпаха” сутрешната доза ракийка.
След гореописаните перипетии по опъването на палатката и хапването, наобиколихме “купона” на поляната. Уважихме празника с по някое и друго кебапче и бутилка бира. Не повече, че нали прочетохте – ставаме в 5.30 сутринта. Основната атракция бе огънят:
Дълго не се зъдържахме. Не ни понасяше патакламата. Стъкнахме си наше огънче, край което тихо и кротко лафихме и обсъждахме смисъла на живота, вселената и всичко останало. Бяхме още далеч от обсъждането на ежедневните ни преживявания. Нямахме все още такива, пък и двамата ни бяха до тук. Утре ние поемахме нагоре, те – надолу.
С това приключи и денят. Заспахме към 22.00, както разбархте, станахме в 5.30. Нощта мина нормално, наспахме се, станахме свежи и оптимистично настроени.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
|
5 Август [re: Яceн_]
