Някои неща, които се отнасят общо за цялото ходене и е по-удачно да се уточнят предварително, в отделна тема.

Най-напред за снимките. Тогава още се занимавах с фотография. Не кой знае колко сериозно, но за любител – прилично. Баща ми ме беше запалил като малък и фотоапаратът винаги бе неразделна част от мен. До 1997 г, когато нещата се промениха коренно за един месец. Кризата през зимата на 1997-ма ни лиши от много неща, за мен едно от тях бе фотографията. Стана прекалено скъпо удоволствие. Допреди няколко месеца, когато пък установих, че съм забравил елементарни неща.
Както и да е, това не е важно. Важното е, че от мерак мъкнех един фотоапарат “Практика”, прилично тежък. И понеже нямаше светкавица, а и не можех да работя с такава, помъкнах една “сапунерка” “Фуджи”. Която върши доста добра работа в интерес на истината. В нея заредих една по-светлочувствителна лента и си я пазех предимно за нощни снимки и за снимки в помещения. С “Практика”-та ликвидирах три ленти. Моис също носеше фотоапарат – ФЕД 2 или ФЕД 5, не помня вече. На някои снимки може би ще ви направи впечатление как сме застанали скупчена групичка в средата, а отстрани огромно пространство. Моис носеше и широкоъгълен обектив, но на фотоапарата му се гледаше през визьора. В резултат правеше кадрирането като за нормален обектив и резултатът беше много пространство, на средата на което загубени няколко фигурки.
Аз също носех два обектива – нормален и широкоъгълен. Има някои места, където съм снимал едно и също с двата обектива. Ако се сетя, ще ви покажа, за да видите разликата.
Сканирано е от снимки, не от негатив. Нямам такъв скенер. А това пердполага по-ниско качество. Освен това самият скенер не е най-добрият вариант за снимки, но с това разполагам.

Тръгнахме с график. Кой ден колко часа и какво разстояние. Друг е въпросът, че той отиде по дяволите още на пъвия ден. Разчетите, които бяхме правили по картите, се оказаха абсолютно неизпълними. Дали от тежките раници, дали от самите карти... според мен и от двете. Никой не може да ме убеди обаче, че картите за Западна Стара планина не лъжат. Времето, което е дадено там, е без почивките, при това при най-бърз ход. Правихме такива експерименти. Напънем се, почти тичаме, спираме, проверяваме докъде сме и гледаме колко е по карта. Точно толкова, колкото е написано! А какво става при нормален ход, може да си представите. В резултат първите дни вървяхме до 9-10 часа вечерта. Докато в тези части от картата, които обхващат Централен Балкан, времената бяха посочени напълно нормално. Не ни е бил по-малко багажа, а си вървяхме по-карта и дори по-бързо. Или картите на Западна Стара планина са правени не от тези, които са правили на Централна, или който е писал е гледал някъде облаците.

На тръгване бяхме въоръжени с лист хартия, с написан на него с пишеща машина очаквания ни маршрут. На него слагахме печати по хижите. Сканирал съм и него, ще го видите накрая. Малко се разминахме от маршрута, който бяхме заложили там, но за това – по време на разказа.

Сериозен проблем през цялото време ни бяха пришките. За тях ще става дума текущо. Ще се насладите на страданията ни в пълната им степен.

Друго, което си струва да отбележа, преди да започна текущите описания, е любовта ни към автостопа. Навсякъде, където бе възможно, т.е. където имахме късмета да попаднем на подходящ транспорт, го ползвахме без ни най-малки угризения. Оказа се, че по черните пътища на Балкана се придвижват доста превозни средства, да не говорим за асфалтовите в източната част. Първият ни стоп бе един камион някъде около “Петрохан”, последният – един мотокултиватор с ремарке из турските села към края на прехода. Не си мислете, че сме спестили кой знае колко. Факт е обаче, че възможността да се повозим малко винаги ни идваше като бонус тъкмо в най-проблемните моменти. Спомням си как при последното ни возене, в ремаркето на тракторчето, човекът ни пита, преди да ни качи: “Добре де, сега ако ви кача, признава ли се?” Ние с ухилени физиономии отговорихме в един глас” “А, признава се, признава се!” Явно не бяхме първите, които бе виждал в тази посока.

Друго, което би било добре да споделя предварително, не ми идва на ум. Въпреки че оставих нещата да отлежат два дни, след като ги написах. Мислих, мислих, аджеба какво мога да добавя, и нищо не ми изплува. Така че, стига толкова като увод. През следващите дни минавам на съществената част.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене