Тук ще ми бъде трудно. Трябва да карам само по спомени. Не, че ги нямам, на мястото са си. Но разбъкани, разпилени, навряни в най-различни краища на мозъка ми. Предполагам, че ще стане нещо от типа на хвани едно, напиши друго, сети се за трето. Иначе казано едва ли ще мога да систематизирам и подредя всичко по ред и хронология. Обещавам само, че ще насипя всичко. Като картофи в чувал. Информацията ще е вътре, но в неприятен за работа с нея вид.

Дайствието, както разбрахте отпреди, започна в началото на Октомври 1994 г. Постигнахме договорката, имахме си координати, чувахме се по телефона, пък и достатъчно често се събирахме из Балкана, така че имахме възможност и на живо да обсъждаме докъде сме.
Основното, с което Моис се зае, беше разучаването на маршрута по карти. По ония седем карти на маршрута Е3, които са хубави като картинки, но пълна скръб като информация. Аз бях далеч от такива занимания. Според мен беше излишно губене на време. Така или иначе знаех, че на картите не може да се разчита, а и винаги съм вярвал на добре утъпканата пътека и маркировката. Не съм и допускал, че може да има изключение от това правило, още повече по такъв основен маршрут като Е3. “Магистрален”, както си го представях аз. Писано ми било да разбера, че греша, но затова когато му дойде времето.
Пуснахме и разузнаване в търсене на хора, които са минали преди нас маршрута. Да ни запознаят с особености, възлови места, как са се оправяли с храната... Не намерихме хора, които да са го минали след 1990 г. Което не ни беше от полза. Защото отлично знаехме, че сега на храна по хижите не можем да разчитаме (и наистина никъде нямаше!), че пътеките се променят, че маркировката се изтрива. Знаехме, че условията са други, а нямаше кой да ни запознае с тях.

Нещото, с което се захванахме и двамата веднага, още от началото на Октомври, бе трупането на хранителни запаси. Бедни студенти с мизерни бюджети, бяхме достатъчно наясно, че е невъзможно да напазаруваме наведнъж седмица-две преди тръгване. Разчетите ни бяха за три седмици ходене и както и да го смятахме, си струваше бая пари. В резулат допуснахме най-основната грешка, която ни костваше много после. Макар че дори сега, от гледна точка на изминалото време, не мога да кажа как бихме могли да я избетнем. Просто беше неизбежно при тогавашните условия. Започнахме да купуваме консерви. Най-трайни, най-евтини, но и най-тежки. Наблягахме на рибните, защото бяха най-евтини от най-евтините. За месни не си и помисляхме, а ако успеехме да се докопаме до нещо по-различно бяхме доволни. Помня как се радвах, когато в един склад попаднах на консерви боб яхния. 450 грама нето, а евтини на това отгоре! И не е риба! То радост, то чудо... Купих десет, една от които изядох още тогава за проба. Така постъпвах с всичко, което купувах. И нито веднъж, до деня, в който потеглихме от х.”Ком”, не си бях помислял как ще нося това нещо на гърба си. Честно!
Истината е, че никой от нас нямаше опит с носене на храна, пък и на какъвто и да е багаж, за повече от седем дни. А ни предстояха три седмици... Нямахме си на идея какво ни чака. Така че на тръгване бяхме натоварени освен с голямо количество консерви, още с хляб, колбаси, домати, чушки и краставици за първите дни. Разбира се бяхме се запасили с обилно количество бульони и сухи супи. Които вършеха чудесна работа като добавка към храната, но не и като основно ястие. Щяхме да изпукаме от глад, ако бяхме разчитали сямо на тях. Опа, изпуснах сиренето. Носехме и доволно количество сирене. Със сирене е свързана една интересна случка около Лакатник, но за нея – в съответния ден. Хм, като се замисля, имаше бурканчета сладко и мед. Както и невероятно количество вафли, шоколади и други сладки неща и които въпреки това бяха постоянно в дефицит.
Факт е, че откъм храна не сме се лишавали от нищо. Все едно си бяхме в къщи. Готвехме си дори, когато имахме време.

Освен че трупахме запаси от консерви, събирахме и по някой друг лев за преди тръгване. За път, за сладки, зеленчуци и въобще неща, които ще трябва да се купят преди тръгването наведнъж. Аз имах зад гърба си твърдата подкрепа на баща ми. Истина е, че в ония времена ако не бяха мама и тати да плащат, не само планина, но и нищо друго нямаше да видя, освен Свищов. Родителското тяло също наобикаляше складовете и купуваше по някоя консерва.
Друга задача, която всеки решаваше на своя територия – набирането на още спътници. С времето при мен се заформиха трима кандидати, все несигурни. В резултат двама се отказаха, и то доста отрано. Третият бе Галя. За мен неочаквано, защото не вярвах, че ще я пуснат. Знаех, че й се идва... макар че не знаеше къде отива. Във всички случаи обаче бях радостен, че няма да съм самотен представител на свищовските туристи.
Моис успя да намери още трима желаещи. От споменатите в уводната тема Елка с прятеля си и Явор. Явор, въпреки че беше десет години по-възрастен от нас, бе студент. Николай, приятелят на Елка, не беше. Бачкаше някъде и беше минавал Ком-Емине преди десетина години. И беше ходил в Камбоджа. Не, че има някакво значение, казвам го за информация, защото по-нататък “камбоджанеца” влезе във фолклора на похода.
С нас тръгна и Радо. Споменатият вече Радо, който тръгна с уговорката, че е с нас първите седем дни. Човекът вече бачкаше и нямаше повече отпуска. А и имаше семейство, за разлика от нас.

Друго какво за периода преди Юли 1995 г.? Не се сещам. Ако ми изплува нещо, ще добавя.
Следващият възлов момент бе две седмици преди да потеглим. С Моис напълнихме по една раница с консерви и ги изнесохме на х.”Ехо”. Бяхме направили план за зареждане с храна през седмица. Първо зареждане – гара Лакатник. Второ – х.”Ехо”. Трето – “Грамадлива”. Четвърто – Котел. Пето – в къщи. Затова като част от плана изнесохме продукти на “Ехо”. Хижата беше, а и все още е стопанисвана от СТД “Академик” – Русе. Разбирате, че Моис бе свой човек там. Оставихме с чиста съвест храната, като освен това договорихме с хижаря Николай за датата, около която се очакваше да пристигнем там, да ни изнесе с конете хляб и зеленчуци.
За х.”Грамадлива” имах договорка с моите родители. По план трябваше да сме там в петък или събота вечер. За да са почивни дни и да могат да дойдат те. Там трябваше, а и така стана, да ни докарат с колата храна и моята палатка. Останалите зареждания осъществихме с колети. Колет до поискване на гара “Лакатник” и колет до поискване в пощата в Котел. Също така по план имахме почивен ден за нас в Котел, който трябваше да е работен от седмицата. За да си приберем колетите и да напазаруваме. С колети в Котел бяха изпратени другите палатки от Русе.

Тук се сещам, че би било да споделя как протече осигуряването на средствата за мероприятието. Представете си следното: Цяла зима заделям лев по лев, каквото мога, влагам в консерви, баща ми също, заделил съм пари за пътя и нощувките. Бедняшки разбира се, но какво да се прави, по студентски. Не беше за сефте, нямаше и да е за последно. С една дума подготвен съм, знам, че нямам повече харчлъци. И седмица преди тръгването ми се обажда споменатия вече Цанко. Уредил съм ви пари, ректорът се подписа, давам ги на Галя, ела да си ги вземеш. Колко пари? По 100 лв на нощувка плюс пътните! Командировъчни... Представяте ли си как се почувствах с още 3000 лв в джоба? Без да имам нужди? Богат като Крез! Цанко съм го запомнил с много неща, все добри, но с това ще го помня, докато съм жив. Останало ми е най-ярък спомен от него. Човекът беше много на ти с идеята, много навътре в нещата, винаги правеше всичко възможно да ни помогне с каквото може. Това обаче беше най-великия жест, който бе правил за нас. Един път, че е помисли и се е постарал, втори път, че тръгнахме за толкова дълго време добре подсигурени. Вярно, Балканът, особено по онова време, беше див, занемарен, пуст, малко можеш да разчиташ на пари. Но друго си е, като са ти в джоба.
А и не е да не ги похарчих. Нали отивах на море, купих си веднага едни гъзарски плувки за 500 лв. Купих си и книжки, да има какво да чета по път!!!
Позволих си някои екстри откъм храна – ядки най-вече – добра храна са за горе, а не си бях позволил, защото са скъпи. И така – с леко сърце и тежък джоб.
Не се шашкайте от цените – годината е 1995-та! Хм, ще добавя само, че нощувките ни по хижите навсякъде варираха между 30 и 70 лв, с изключение на хотела в Котел, който беше 120 лв. А и няколко нощи накрая спахме на палатки. А ни бяха отпуснали по 100 лв на нощувка...

Сещам се сега друго, което трябваше да обясня преди. Моис и Явор си бяха подсигурили газови котлончета преди тръгването. От онези, елементарните, гръцките. Разликата е, че тогава имаше и испански и бяха много по-стока. Баща ми не знам какви подвизи върши, но ми подсигури и на мен такова, плюс две бутилки газ. Аз още не знаех, че и те имат. В последствие решихме да не вземам моето. Взех само бутилките. И не се чудете на възторга ми, тогава нямаше такива екстри. Току що се бяха появили този тип котлони и за нас бяха пълна новост. А и невероятно облекчение, както се убедихме в последствие.

Малко за раниците. Пълни с консерви и с багаж раниците ни бяха като на хималайските експедиции. Явор и Галя бяха мислили какво слагат вътре, но ние с Моис бяхме пълнили на добрия стар принцип – докато има място. Ако нещо хартиса, тогава се мисли кое е излишно и може да бъде оставено. Честно да ви кажа, нямаше такова нещо. Може би бутилката шампанско, която купих от Търново и мъкнах през целия път в тайна от другите, за да я извадя триумфално на нос Емине. Може би и двукилограмовата “Практика”, която вися на врата ми през цялото време. Но пък сега нямаше да гледате снимки. Така или иначе, не знам колко тежеше моята раница. И до ден днешен обаче съм готов да се закълна, че под 30 кг не е слизала през целия път. Може би накрая, на морето, когато изядохме последните запаси от храна... не знам! Моис твърдеше, че като се прибрал в Русе, раницата му била 20 кг. Аз помня колко тежеше преди това, с всичко вътре. Помня как я вдигах, помня как вдигах и моята. Винаги е била поне 4-5 кг по-тежка от неговата. Затова смятам, че по-малко от 30 кг аз не съм носил. Което си доведе последствията – и като начин на придвижване, и като проблеми по пътя, и като проблеми накрая, когато вече си почивахме в къщи. Освен това се оказа, че тежката раница допринася неимоверно много за образуването на пришки. Особено когато си с неподходящи обувки, особено когато това са популярните “кубинки”. Тогава бях останал без обувки. Спас ми даде чисто нови кубинки. Сега не пропуска да ме закопае, че като съм му ги върнал тогава, направо ги изхвърлил. Ако знаех, че ще ги изхвърли, щях да си ги прибера за музея, както бутилката от шампанското...

Комай това е. Друго не се сещам. Ако има – ще добавям и обяснявам в движение. Едва ли някой ще го възприеме като нещо фатално.

Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене