Така е, както каза Visitor, ставаме съзависими и аз го осъзнавам и разбирам, че може би имам нужда от професионална помощ. Колкото и да звучи като извинение в момента се радвам на всеки ден, с радост се прибирам в къщи, а не с изтръпнало сърце, да се събуждам през 10 минути, да подскачам при всеки телефонен звън. Колкото до сина ми, мога само да гадая какво изпитва, как се чуства. Мога само да предположа колко е депресиран, отчаян, болен, без приятели, без момиче, самотен, без планове за бъдещето, борещ се с желанието. Това разбира се, не означава, че само го съжалявам, понякога ми идва да се накрещя, да го раздрусам и да го изведа насила навън и по-някакъв начин да го накарам да говори!
|