Само не спирай да опитваш, не се отказвай, бъди сигурен, че сега ще е по-лесно да спреш отколкото след 5 години. Помисли си какво би загубил и какво би причинил за този период. По-възможност не оставай сам бъди с някого и някъде където не би се изкушил, ходи на кино например - 2 часа са минали. Колкото до подкрепата, нали знаеш "Децата ни имат нужда от обич сега, когато най малко заслужават." , подкрепата и съчувствието не са награда. Добре е да имаш приятел на когото да разчиташ в момент на голямо изкушение, макар от собствени наблюдения да стигам до извода, че кръгът в който общуват потребителите не изобилства от приятели, особено чисти. При нас, какво да кажа струва ми се, че вчера беше ОК, сърцето ми се свива и ми се иска да поприказваме, но пък е ясно, че точно когато започват кризите не му се приказва. Представяш ли си, стигам дотам, че когато синът ми е мълчалив и тъжен и иска просто да си лежи в стайта ми е по-спокойно. Когато е друсан (не много) е в настроение, ходи като с навита пружина и не може да се спре и е разговорлив - но това не е той, това е друго момче, дори и шегите му са странни и сърце не ти дава да се засмееш при вида на стъклените очи. Трудно ми е да давам съвети при положение, че нямаме някакъв успех. Пак ще повторя, единственото реално спиране беше в казармата, без никакви медикаменти - страшно ми е да си помисля, как е избил кризите и е ставал сутрин под строй и физзарядка.
|