И аз така.

диви ягоди цветя и мирис на трева

Здравей, АЗ!
Малко ми е странно да се обръщам към теб така, защото ми звучи доста егоцентрично. Ако искаше да си останеш неригистриран и анонимен - можеше да се определиш като "някой". Ама щом искаш да си Аз - изборът си е твой и аз ще го уважа и ще се обръщам към теб точно така.
Някъде бях прочела:
Ако не можеш да кашеш нещо хубаво - по-добре нищо не казвай.
Може да се каже и:
Ако не можеш да напишеш нещо съществено - по-добре нищо не пиши.
А в твоите писания основната част е нападки и обиди към другите. В случая това е Миро. Но може след него да съм аз, или Лия, или Тера...
Е, ако човек се поразходи из клубовете ще види, че част от пишещите ги използват за избиване на комплекси и предрасъдъци. Криейки се зад Интеренет-анонимността. Аз обаче точно затова все повече и повече започвам да харесвам този клуб - на Ошо - защото нещата тук са по-различни. Дървено-философски както ти казваш
От друга страна пък защо да не се включват и като твоите мнения. Това си е провокация. А провокацията е раздвижване, възможност да навлезеш в себе си, да се опознаеш по-добре. Така че пиши си каквото ти идва на сърцето и душата
Но не мога да не отбележа, че заяждането ти за правописните грешки си е направо детинско. Понякога в клубовете нещо от написаното от друг, някоя мисъл или идея така те провокират, че ти се иска да напишеш много, много неща. Бързаш, търсиш най-точните думи - и допускаш грешки, разбира се. На всички се е случвало. И е детинско да се присмиваш точно за това. Няма безгрешни хора. Е, ако ти се смяташ за такъв - моите извинения. Или по точно - моите съболезнования.
А, и още нещо - за прегръдките. Явно приемаш нещата доста повърхностно. Доста неща се изписаха в темите в клуба за смисъла на прегръдките - ама ти явно не си ги чел - о, извинявай, предполагам че си нямал нерви за това. Както и да е - това си е твое решение. Но определено имаш много против прегръдките на Миро, защото е мъж Е, аз съм жена. И те прегръщам! И си понасям отговорностите за това си действие - така, както аз разбирам същността на прегръдките. И не ме интересува дали я приемаш или не - това си е твой избор. А моят е пак да ти напиша:
Прегръщам те!

И не ми казвай, че си "измиташ скромното дупе от тоя клуб на дървени философи". Мога да се обзаложа, че първото нещо, което ще направиш, когато пак се включиш в Дир-а е да дойдеш в този клуб и да провериш дали някой ти е отговорил и какво точно

...заради цвета на житото...

Редактирано от Hия на 29.03.03 01:25.

Ама аз нещо не разбрах - твоето мнение напълно съвпада с моето - а пък си го написала така, сякаш опровергаваш моите твърдения Разбира се, че ревността е в нас, в съзнанието ни, в реалностите които си създаваме. И наистина е невероятно усещането от даването - за някои хора и това е трудно да разберат. А още по-невероятно е когато се научиш да даваш без да очакваш - и точно това даване да те прави щастлив. Тогава изчезва и безпокойството, и чувството за собственост, и ...ревността :)
Не твърдя, че съм постигнала това ниво - но съм го изживявала няколко пъти - достатъчно, за да осъзная, че искам да остана по-дълго време...и да вървя към него....както писах и на Хуанджи - може и да не съм избрала най-идеалния път - но това си е моят Път.
Прегръщам те с най- най-топли чувства!
Ния

...заради цвета на житото...

Хуанджи, когато написах "С най-добри чувства" - наистина го написах с уважение и обич. Уважавам всеки за избрания от него Път, уважавам го заради избора му и за напредъка, който е постигнал по Пътя.
Просто усетих известно противоречие в написаното от теб. А и наистина ми стана жал за "елементарния" човек, като четох как сте се "напикавали от смях" гледайки го. Може би си прав - може наистина да съв видяла себе си в подобна ситуация /е, не точно че съм станала за присмех щото съм се загледала по някои мъжки бицепси/
Не ми хареса и отношението на пренебрежение, на високомерие, на дистанция на "висшите" от "нисшите" духом - поне така го усетих написаното. Но тава са си мои усещания, над които наистина трябва да помисля. Благодаря ти, че се включи в темата и с написаното ме провокира да задълбая навътре в себе си.
Прегръщам те! И то с най-добри чувства!

Пък знаеш ли - може да се окаже, че се познаваме или поне че сме се виждали. Светът е доста малък

...заради цвета на житото...

Ще взема и аз да те прегърна. Тук това е прието. И не се дърпай.
Прегръщам те.

Хуанджи, у мен няма да намериш и грам злорадстване.

Може би само малко подигравка, ...в лечебни дози...и без лоши чувства.

Здравей, Ния.
Верно е, че за човек, който не ме познава звуча ужасно понякога, но само така изглежда. Един стар приятел, си призна един път, че докато ме опознае, често си е мислел същото като теб например.
Защо си мислиш, че лошо съм се смял на човека, напротив много сърдечно беше. И сега ми е смешно. На комедия не си ли ходила?
Хайде и на мен да се посмеем. Един път карах един приятел с колело. Беше се изправил прав на багажника на колелото. Пък той един пълничък, така... По едно време се разминаваме с една мадама и съответно усуках шия, к'ат невиждал. Всичко екстра, но много назад се изнесох и във връзка с теорията за центъра на тежестта, предницата се вдигна, пък ние двамата паднахме. По- точно бях на гъз,а той на врат с колелото върху него. Обръща се мадамата, пък тя, както ги описва Миро, екстра набола от всякъде и почва да се хили. Онзи, пък излиза изпод колелото и почва да ме псува...че все съм се ненагледал. Ма си псува и пере на пряко. После съм казал (щото той ми го е припомнял), ама ей, така, както съм си на задника и с разперени ръце, скивай батка, к'во дупе, като детско барабанче, как да не литнеш заради него...
Има и друг случай, бях малко по- малък, но си ме влечеше. Зимата, значи. Насред тротоара, като турнали една новогодишна елха, па окачили, това, онова, лампи, светлини, имитации на подаръци. И както си вървя, виждам със зоркото си оченце, една мома от съседният клас. Подпрях си очичките да ми не изтекат и с извърната глава продължих в несвяст. От де да знам, че елхата била толкова на близо...и като я яхнах...ужас! Понеже центъра ми на тежеста е напрад и не мога да се спра от веднъж, та маам с ръце да се хвана за нещо за убиване на скоростта. Баси Ошовската прегръдка, за малко да гътна новогодишната окраса... А, тази девойката, дето гледах беше с приятелки. И като се обърнаха нашите, а дай сега, ха-ха-ха -ха-ха... Излизам аз, ама като от мочурище, а един стар зевзек, като се изцепи, "Абе момче, те тези подаръци празни, бе...". А, ония девойки, вече искат да ритат от смях.
Тоя път, нищо не казах, само се червих и срам, срам...ахахаха, чак до сега ме е смях.
Как да не му се смея, на онзи пич, като видях, себе си в него.

Всеки минава през този път, но въпросът е да имаме осъзнаване на нещата и постепенно да култивираме съзнанието. Това, което печелим е наистина великолепно, заслужава си.
През всичко съм минал, но не съм спрял, дано никога да не спирам. Сега осъзнавам, илюзията на всичко в миналото, после ще осъзнавам илюзията на сегашното и т.н. Пътят е безкраен...
В този свят, всичко е илюзия, на моменти весела, на моменти тъжна, важното е да я осъзнаеш...

Сложи сега прегръдката е едно кашонче и на зима на елхата...че много им разбирам. нема начин да не клъвна. :)))
Базикам се, приемам я. :)))

Знам.

Ей на, пак....
Всеки път като реша да си поприказвам с тебе, и пуснеш една-две усмивки и това е.

Здравей, Тера.
Вместо отговор, ще ти напиша една случка.
В казармата бях на служба в медицинската служба на полка. Имаше един новобранец, който го водихме със съмнения за туберкулоза. Поддържаше дълго време температура, около и малко над 37 градуса. Решихме да го заведем в София във Военно Медицинска Академия на преглед. Пратиха ме в командировка да го придружа. Та, влезе момчето при доцента и след малко излиза. Точно в този момент температурата му била нормална. Предписали му бяха една седмица почивка в частта. Викам, чакай малко. Влязох при доцента и му обясних на превъзходен медицински език нещата и наблюденията ми върху пациента. Чел съм години наред медицина и освен това съм с ветеринарен техникум, та съм наясно. Човекът по- скоро се зарадва на ентусиазма ми, от колкото да му пука за войника. Но вика, дай го тука, ще го вземем за някой ден да му направим изследвания. Мисля, че мантуто му, преди това беше на границата и не можеше да се каже точно. Оставих го и си заминах. Като се върнах им разказах на колегите, че и в София докторите...като нашите, ако не се влачиш...нищо ти няма. :) След някой ден, дойде известие, че са пратили момъка на санаториум. След месец, той се появи в медицинската служба да си оправи документите, уволняваха го по болест. Подмина все едно, че не ме познава. Колегите ми бяха невероятни боици, особенно единият. Няма да казвам, колко се уважавахме. Като знаеха как съм се застъпил за него и го видяха как ми се надува, все едно, че вика, къв си ти бе, аз се уволнявам не ме интересуваш, направо побесняха. Единият на няколко пъти съм го спирал да не убие човек. Почне ли не спира. Та само застана на вратата и му кръвясаха очите, а другият стана и тръгна към него. Толкова бясни бяха, че не мога да го опиша. В този момент без да ставам от стола, само направих жест да го пусне, но такъв който значи, заради мен го направи. Пусна го...само заради мен. Дойде при мен и вика, ак не беше се застъпил за него, тука щеше да изгние(става дума за черният полк в Симеоновград, не е шега работа). Поне благодаря да ти беше казал. Отговорих му, не той на мен, аз на него трябва да му кажа Благодаря!...

Животът е най- големият учител, той винаги ни поднася това, от което имаме нужда.