ПРИЛОЖЕНИЕ VI

ЗА СЛАВЯНСКАТА ПИСМЕНОСТ ПРЕДИ ДЕВЕТИ ВЕК


Проблемът със славянската писменост в античността се усложнява не толкова от оскъдната информация, а от това, че тя е разпиляна в различни документи, които нямат общо един с друг, както може да се види от следните примери.

На аудиенцията, дадена от папа Климент VII (1523-1534) на Димитри (Demetrius), пратеник на Василий III Московский, една от дискутираните теми е била степента на разпространение на руския език и литература. Ето какво пише Павел Йовий (Paulos Jovius) в тази връзка:

Moscovitae Illyrica lingua, Illyricisque literis utuntur, sicuti et Sclavi, Dalmatae, Bohemi, Poloni, et Lituani. Ea lingua omnium longe latissima esse perhibentur, nam Constantinopoli Ottomanorum in aula familiaris est, et nuper in Aegypto apud Memphiticum Sultanum et equites Mamaluchos haud ingratis auribus audiebatur. In hanc linguam ingens multitudo sacrorum librorum industria maxime divi Hieronymi et Cyrilli translata est. Praeter quoque patrios annales, Alexandri etiam magni, Romanorumque Caesarum, itemque M. Antonii et Cleopatrae memoriam iisdem literis commendatam tenent.

(Московитите ползват илирийски език и илирийски букви, същите като на славяните, далматинците, бохемите, поляците и литовците. Вярва се, че този език е най-разпространеният. Добре известен е и в отоманския палат в Константинопол, и наскоро се чу радостно в Египет, в двора на султана на Мемфис и при мамелюкските рицари. Огромно количество свещени книги бе преведено на този език, което се дължи основно на усърдието на светите Йероним и Кирил. Те са написали с такива (илирийски) букви хрониките на своята държава, както и тези за Александър Велики, за римските цезари и тези за Марк Антоний и Клеопатра.)

Тази сбита извадка показва на първо място, че през шестнайсти век терминът “илирийска” понякога е използван за обозначаване на славянската реч. Също така показва, че славяните (по-точно “склави(ни)те” – б.пр.) са само един от народите, които са говорили този език. На трето място показва, че славянската писменост е била вече факт още през 420 г.н.е. Така е, защото това е годината, през която умира Свети Йероним, а той не е могъл да преведе никакви свещени книги на славянски език, ако не е имал подходяща азбука за целта. Всъщност на Свети Йероним се приписва авторството на глаголицата, по-старата от двете славянски азбуки. Свети Йероним е бил далматинец. Според общоприетата теория, не е имало славяни в Далмация или на друго място на Балканския полуостров преди шести век. Джеймс Брайс пък казва, че славянизацията на полуострова е настъпила дори още по-късно. Ако тези твърдения бяха верни, Свети Йероним е нямало как да превежда каквито и да било книги на славянски език. Той очевидно е превеждал книгите на езика, който е наричан “тракийски” по негово време, а “славянски” през годините по-късно.

Идентичността на славяните с древните траки определя начина, по който трябва да се формулира въпросът. Четейки оцелелите източници, трябва да намерим отговора на въпроса: Траките били ли са писмена общност от народи? Ако е така, ще трябва да приемем, че славянските народи са били писмени много векове преди въвеждането на кирилицата в съответните им държави.

Има няколко убедителни причини да се вярва, че писмеността е била разпространена сред народите около Средиземно море десетки хиляди години преди нашата ера. Диоген Лаертий пише, че според египетските предания философията започва с Хефест, който “живял 48 863 години преди Александър Македонски, а през интервала е имало 373 слънчеви и 832 лунни затъмнения”. Очевидно е, че египтяните е нямало как да броят затъмненията и да помнят имената на своите философи за такъв период от време, ако са нямали писменост. Според Плиний, “вавилонците имат астрономически наблюдения от 730 000 години, записани на печени тухли; а онези, които дават най-краткия период, Берос и Критодем, ги определят 490 000 години”. В същия параграф Плиний изразява становището, че асирийците винаги са имали писменост [166]. В този контекст “винаги” означава от край време. Асирийците и техните приемници – персите, са господствали над Мала Азия до времето на Александър Велики. Западната половина на Мала Азия винаги е била населявана от траки, с изключение на няколко крайбрежни области. Ако не за друго, само защото са били в близък контакт с асирийците, траките от Мала Азия – основно мизите, фригите и витините – трябва да са познавали изкуството на писането още от зората на историята.
Страбон ни казва, че “записките на фригите и мизите ни връщат във времена от преди Троянската война” [167]. Това определено предполага писменост.

При Херодот откриваме следния пасаж:
“Сатрите, доколкото ми е известно, не са били завладявани от никого, а живеят до днес свободни и непокорявани хора, за разлика от другите траки. Те живеят сред величествените планини, облечени в гори от различни дървета и покрити със сняг, и са много храбри в сражение. Те са траките, които имат светилище на Дионис в своята страна, коeто е разположенo на най-високата им планинска верига. Бесите, сатрийски народ, доставят пророчествата; но техният оракул, също като в Делфи, е една жена; а нейните отговори не са по-трудни за разчитане.” [168]

Траките очевидно са знаели как да четат и пишат през пети век преди нашата ера. Ако не беше така, Херодот нямаше да може да съпоставя ръкописите на свещениците на Дионис в Тракия с тези на свещениците на Аполон в Делфи. Тракийското светилище, между другото, е продължавало да съществува много поколения. Там е търсил съвети Александър Велики, който лично е ходил до мястото. Около 270 години по-късно до светилището се е допитвал и Октавий, баща на бъдещия император Октавиан Август [169]. Любопитното е, че на това място днес намираме манастира “Св. Иван Рилски”, в който са запазени фрагменти, написани на глаголица и съхранявани там от около хиляда години.

Наскорошните археологически открития доказват, че тракийската писменост е поне от осми век пр. Хр. Няколко фригийски надписи са намерени при разкопки в Gordium, Мала Азия, последният от които е изваден на бял свят през 1965 година [170]. От друга страна, от Страбон знаем, че фригите са бриги, тракийски народ [171]. Херодот определено не е фантазирал, казвайки, че писанията на тракийските оракули не са трудни за разчитане.
Андротион, атински оратор и съвременник на Демостен, ни е оставил още една следа. Той е мислел, че европейските траки са били извънредни варвари, като вероятно твърдението му се основава на слухове или на впечатленията му от отделни хора, които е срещал. Но траките, които живеят в Мала Азия, казва той, са грамотни [173].

Поредното доказателство, че траките са били писмени народи, намираме в писмата на Овид. През 8 година от новата ера Овид е пратен в изгнание в град Томи (днес Кюстенджа) на черноморския бряг. Поетът е прекарал там последните десет години от своя живот, бленувайки за Рим и пишейки многобройни писма до своите приятели, като се е надявал, че те ще убедят императора да отмени изгнанието му и ще му позволи да се върне в Италия. За да подтикне познатите си към действия, Овид обрисува с неприветливи краски мястото, на което е принуден да живее.
Поетът също така е написал ласкателно писмо до тракийския принц Котис, който му е бил нещо като съсед. Ето една част от него:

“Никой цар не е бил по-добре обучен на тях (философските науки – бел.авт.) или посвещавал повече време на хуманитарните науки. Твоят стих ми е свидетел, че ако махнеш името си, ще отрека, че го е съставил младеж от Тракия. Бистонската земя (Тракия – бел.авт.) може да се гордее с твоя талант, защото Орфей не е единственият поет от нея.” [174]

Много е съмнително, че тракийските принцове, които са прекарвали част от времето си в писане на поезия на латински, не са учили своите хора да пишат на родния си език. Ако не за друго, то поне да улеснят работата на събирачите на данъци. И все пак, ако допуснем, че не са го сторили, Овид със сигурност го е направил, както се разбира от едно друго негово писмо, изпратено до получател на име Кар.

“Не бива да се маеш, ако стиховете ми излизат грешни, защото съм почти поет на гетски. Ах! Това ме засрамява! Написал съм дори поема на езика гетски, ползвайки варварски думи на брой като нашите: Даже спечелих си слава – поздрави ме! – и започна име на поет да ми излиза сред нецивилизованите гети.” [175]

Овид нарича своите домакини нецивилизовани, защото се е опитвал да убеди Кар да се застъпи за него пред Октавиан. Други на неговото място вероятно биха направили същото. Важен в случая е фактът, че Овид би трябвало да е научил азбуката на гетите, за да напише поема на техния език. Ако приемем, че са нямали такава, то Овид е имал възможността да я измисли. Във втория случай бихме могли да удостоим Овид с честта да го наречем баща на славянската писменост, който е живял 850 години преди разпространението на кирилицата – единствената славянска азбука, позната на Джеймс Брайс.

Еднакво важно е и свидетелството на Юлиан Апостат. В една от беседите си той говори за град Аквилея (Венеция) така:

“Това е търговският център на мизите, пеонците и италианците, които живеят във вътрешността. В миналото те са наричани, струва ми се, Хенети (Heneti); в наши дни, въпреки че римляните владеят техните градове, те са запазили първото си име с маловажна добавка на една буква в началото на думата; тя се представя от уникален символ, който те наричат “ou” и който те често ползват вместо beta, произлизащ, както си мисля, от специфичното придихание на техния език.” [176]

В такъв случай венетите са имали своя азбука преди 361 г.н.е., когато умира Юлиан. Друго любопитно сведение в тази връзка, което си струва да се спомене, е, че преди Юлиан да напише горното Велей Патеркул (Velleius Paterculus) е забелязал, че пеонците “притежават богата книжовна култура и знания за духовното.” [177] Велей Патеркул е починал през 31 г. н.е.

Повече за старините на славянската писменост читателят може да намери в следните статии на автора на тези редове:

(i) Glagolitic Script and Linear B
Canadian Slavonic Papers, Vol. XII, No. 3, Ottawa, 1970, p. 303-331;

(ii) Kinks in the Linear B Script?
Lynn Publishing Company, Regina, Saskatchewan, 1969;

(iii) Y a-t-il eu une ecriture autochtone en terre slave avant le temps de Cyrille et Methode?
Canadian Slavic Studies, Vol. I, No. 1, Montreal, Spring, 1967, p. 79-94.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите