e) Предполагаемото измислено родословие на Иван Томко Марнавич
77. Въпреки че родословието на Иван Томко Марнавич няма отношение към автентичността на Vita Justiniani, начинът на съставяне на родословието и обстоятелствата, при които излиза на бял свят, позволяват по-точно оценяване на документи като обсъжданото житие, отколкото преценяването, което ни демонстрират Джеймс Брайс и Константин Иречек. Книгата ин кварто, озаглавена “Indicia vetustatis et nobilitatis familiae Marciae”, която съдържа инкриминираното родословие, преди всичко показва, че Марнавич е бил интелигентен, ерудиран и продуктивен. В книгата изобилства от историческа и биографична информация, включително има портрети на сръбския цар Вукашин и на самия Марнавич, както и два нотариално заверени документа на латински, важността на които трудно може да бъде преувеличена.
78. Първият документ е декларация от Антоний Лукател, главен нотариус на Римската курия, написана в присъствието на двама свидетели, а именно Анджело Цезио и Силвестро Спада. В декларацията се казва, че на 9 май 1629 година преподобният Методий Терлецки, пълномощник на Ордена Свети Васил и представител на униатската Архиепископия на Киев, е предал на нотариуса един латински документ за съхранение. Терлецки под клетва уверява нотариуса, че това е преводът на пергамент, написан на кирилица и на древния илирийски език, собственост на Иван Томко Марнавич. Терлецки също декларира, че е направил превода по молба на Марнавич “дума по дума, без да добавям или пропускам нещо”. Освен други неща, в документа става дума за земя, отпусната от царя на Сърбия на 9 май 1394 г., на някой си Гойко Марнавич.
Вторият документ, публикуван в “Indicia”, разкрива, че на 8 септември същата година (1629) Иван Томко Марнавич се явил лично пред същия нотариус и му предал за съхранение книжа, част от които били написани на пергамент, а други на хартия. Един от тези документи бил копие на гореспоменатия превод, направен от Терлецки. Нотариусът е декларирал по отношение на този обред, който е станал пред същите свидетели, че по оригиналните документи е нямало никакви следи от изтърквания, повреди, задрасквания или друг тип следи от подправяне, и във всяко отношение ги приема за редовни. По силата на тези документи Иван Томко доказал, че е потомък на Гойко Марнавич. Неговото въведение към “Indicia” носи дата 1 май 1632 г.
79. Ако предположим, че Марнавич е фалшифицирал биографията си, което искат от нас Брайс и Иречек, трябва също да приемем, че е започнал с изфабрикуването на един или повече пергаменти, както и че измамата не е била забелязана от преподобния Терлецки, докато е превеждал славянския текст на латински. Това би било твърде смело твърдение, защото Терлецки очевидно е бил признат експерт по славянска литература [119]. Иначе трябва да заключим, че Терлецки е знаел за предполагаемата измама или е имал съмнения за такава, но е бил убеден да стане съучастник на измамника. Всички тези хипотетични предположения пропадат, когато обърнем внимание на факта, че оригиналните документи са били дадени за съхранение при нотариус. По този начин Марнавич се е лишил от възможността да унищожи тези документи, в случай че го заподозрат за измама и почне разследване на автентичността на книжата му.
80. Сякаш си е търсил белята, Марнавич е публикувал в своята Indicia Vetustatis латинския превод, направен за него от Терлецки, както и няколко други документи. Така той е казал на целия свят своите претенции и е посочил къде могат да се намерят неговите “фалшификации”, ако някой реши да ги проверява. И накрая, Марнавич е посветил Indicia Vetustatis на свой братовчед, наречен Фаркас (Lupus), рицар от Ордена на Малта. С това, излишно е да се обяснява, той е прибавил още един човек към списъка на онези, които биха се разгневили, ако във въпросните документи имаше измислици.
81. Джеймс Брайс е знаел за “Indicia Vetustatis”, защото я споменава в статията си за “English Historical Review”. Защо не е потърсил споменатите в нея документи, когато е бил в Рим през 1883? Преглеждането на оригиналните пергаменти и документи щеше веднъж завинаги да реши въпроса с тяхната автентичност. Дори да не е могъл да издири архивите на нотариуса Антоний Лукател, Брайс можеше да информира читателите си за своя опит, както го прави при други случаи. Очевидно не е опитал. Защо? Отговорът е: той не е потърсил оригиналните документи, защото не е чел “Indicia Vetustatis” и съответно не е имал представа какво да търси и по каква причина. Почти сигурно е, че Брайс не е чел биографията, защото на страница 6 в нея Марнавич пише следното:
Gentis nostrae igitur origenem altius quam a Principibus Nissae sive Naisi (sic), Dardaniae Vrbis antiquissimae, per me petere non licuit, opinari placuit. Licet non desint qui originem Nissensium Principum, ad Magnum Constantinum Imperatorem retulerint, eo potissime argumento, quod apud Bogomilum seu Theophilum, vt eum Nicolaus Alemannus in notis ad Procopium appellat, Iustiniani magni Magistrum, & vitae ad trigesimum imperii eius annum scriptorem, posteros Constantini, Nissae in Dardania, loco natali sanctissimi Principis, cum authoritate, & dignitate vixisse, cognoverint.
(Не ми разрешиха да проучвам произхода на нашата фамилия по-назад от принцовете на Nissa, или Naissus (Ниш – б.пр.), най-старият град на Дардания, (въпреки че) бях доволен да науча, че отива още по-далеч. Има автори, които свързват произхода на тези принцове на Ниш с император Константин Велики, и те твърдят, че са научили от Богомил, или Теофил, както е наречен от Николас Алемани в неговите бележки към Прокопий, учител на великия Юстиниан и автор на неговата биография до трийстата година на неговото imperium, че потомците на Константин са живели могъщи и с достойнство в град Ниш в Дардания, родното място на този най-праведен Принц.)
82. За какво намеква Марнавич? Кой му е попречил да разпитва за произхода на рода си преди времето на Юстиниан? Не може да е бил Алемани, защото Алемани вече е бил мъртъв от шест години. Трябва да е бил някой друг, чийто авторитет и воля Марнавич не е могъл да си позволи да пречупи. Сдържаността, наложена от някакви фактори, обяснява и защо Марнавич пропуска да признае авторството си на резюмето на Vita Justiniani. Марнавич прави впечатление на честолюбец. Ако не го възпираше някаква забрана, той едва ли щеше да устои на изкушението да каже на своите читатели, че той, и никой друг, е авторът на резюмето на житието, което Брайс е имал късмета да намери 250 години по-късно.
83. Тук трябва да споменем три важни факта към днешна дата (1971):
1) “Indicia Vetustatis” не присъства в каталога на Ватиканската библиотека, въпреки че е публикувана от ватиканското издателство.
2) “Indicia Vetustatis” не е налична и в библиотеката на Малтийските рицари, макар че е била посветена на един от тях и въпреки че самият Марнавич се е присъединил към Ордена на Малта.
3) Към настоящия момент сборникът, съдържащ ръкописа от Барберини (Justiniani Vita), е във Ватиканската библиотека, но документите не са изучавани от времето на Джеймс Брайс. А останалите оставени книжа на Алемани са обгърнати от мълчание.
И така, книгите на Марнавич имат навика да изчезват, както и неговите източници. Сред последните, ако може да се вярва на Армин Павич [120], е имало псалтир, написан през 1222 на глаголица от презвитер Никола от Раб. (Виж епилога.)
84. Видяхме, че Джеймс Брайс дава ниска оценка за надеждността на Марнавич най-вече заради статията на Армин Павич. В тази статия авторът саркарстично отбелязва, че Марнавич е считал някои от намерените документи за “чуден дар от Бога”. Павич не е бил склонен да вярва в чудеса, особено ако те са помагали на Марнавич да състави родословието си. Иречек също е бил скептичен. Подобен скептицизъм е разбираем. Чудото не се е проявило и при Павич или Иречек, за да постави в ръцете им документи, които да им позволят да проследят произхода си до цар Вукашин на Сърбия или принцовете на Ниш. Съвсем човешко е, ако са завиждали мъничко. Сигурно това е и причината тези двама господа да не са виждали изобщо “Indicia Vetustatis”. Те са пропуснали и три неща, които рационализират чудото, за което Марнавич говори. Първо, Марнавич е живял много години в Рим, където е имал достъп да източници, които не са могли да се намерят на друго място. Второ, Марнавич се е родил и израстнал преди Трийсетгодишната война, което ще рече преди всеобхватното унищожаване на славянската литературна съкровищница. Трето, думите “чуден дар от Бога” на Марнавич изглеждат като художествен израз, който той е ползвал на местата, за които е счел за опасно да разкрива точно как се е снабдил с даден ценен документ.
85. Може да се възрази, че Павич и Иречек не са се запознали с “Indicia Vetustatis”, но не защото не са искали, а защото книгата се намира трудно. Същото може да се каже и за Джеймс Брайс. Така е наистина, книгата трудно се намира. Единственото копие, което успяхме да намерим, бе в Националната библиотека в Париж. Изглежда има още едно копие и в Маркианската библиотека във Венеция. И този факт показва, че трудовете на Марнавич са на изчезване. Това обстоятелство опровергава предположението на Джеймс Брайс, че документите, които той не е могъл да намери през 1883, никога не са съществували.
86. Не искаме да приключваме тази глава, без да обърнем внимание на читателя и на още един важен детайл. В латинското резюме на Vita Justiniani Марнавич ни казва, че пълният, славянски оригинал на юстиниановото житие е било на съхранение в манастира “Свети Васил” на планината Атон. От “Indicia Vetustatis” научаваме, че преподобният Методий Терлецки в Рим е бил пълномощник на Ордена на Свети Васил. Възможно ли е преподобният Терлецки да е занесъл славянския оригинал или негово копие в Рим, където да го е държал при себе си или да го е дал назаем на Алемани? Това не би ли обяснило предпазливостта, с която Марнавич говори за славянското житие? Забраната за проучвания, свързани с потомците на Константин Велики в Ниш, за която намеква Марнавич в “Indicia Vetustatis”, достатъчно добре обяснява колко предпазлив трябва да е бил всеки, който е притежавал книги по темата или е знаел нещо конкретно за славянския произход на великия Юстиниан.
*
Всичко казано дотук засягаше високомерието на Брайс, неговото лекомислие, накъсана логика и готовността му да заклеймява без достатъчно основания. Свидетелства за това, че неговата почтеност не може да се приема за даденост, могат да се намерят в приложения 9 и 10.
Бележка към параграф 58:
Във връзка със сведението от Pseudo-Caesarius си струва да се отбележи, че в два славянски документа, съответно от 15 и 16 век, при описанието на дадени събития от далечното минало реката Дунав е наречена Физон (Physon).
|