III. ВЪПРОСЪТ ЗА НАДЕЖДНОСТТА

12. Всички аргументи на Брайс, целящи да убедят читателите, че не трябва да обръщат внимание на житието, могат да се обобщят в две подточки:

i) Марнавич не е надежден автор

ii) грешки, които Марнавич уж е направил

Брайс започва като обещава доказателства, че Теофил/Богомил никога не е съществувал, а ако е съществувал, не е могъл да напише оригиналната биография на Юстиниан, заради което на житието не трябвало да се обръща внимание. Набрал набързо обороти, той внезапно обръща доводите си и ни казва, че на Марнавич не може да се вярва, следователно Теофил/Богомил не може да е съществувал и написал житието. За такава логика някои студенти ги късат на изпитите в гимназията. Преди да продължим обаче нека видим защо правдоподобността на Марнавич има такъв нисък рейтинг.

13. Трябва да е ясно, че слаба надеждност в този контекст означава склонността, вменена на Марнавич, да казва умишлено неща, за които е знаел, че са неистини. В случаите, в които се предполага, че Марнавич е сгрешил, без да осъзнава грешката си, Брайс оттегля обвиненията си за нечестност, като засилва тези за невежество и заблуждения. В какво се изразява първото обвинение? Има няколко типа литературни измами. Фалшивите писма на Платон до Филип II Македонски, например, най-вероятно са съставени от хора, които са очаквали материални облаги от измамата. Има случаи, в които фалшификации се извършват за привличане на общественото внимание. Автор, който желае да обърнат внимание на някоя негова идея, може да припише тази идея на знаменитост, която вече не е между живите. След като новата идея почне да придобива известност, авторът обикновено е извънредно щастлив да признае авторството.
Ситуацията е доста по-различна, когато говорим за фалшификация на исторически документи. Тогава потенциалният фалшификатор трябва първо да се увери, че не си противоречи. Той трябва да е особено внимателен и да не противоречи на някое лесно достъпно автентично сведение, тъй като измамата лесно ще бъде разкрита. Потенциалният фалшификатор трябва да има основания да мисли, че няма да изскочи ненадейно свидетелство, което да го инкриминира преди да е постигнал целите на злодеянието си. Разполагаме с наскорошен пример за изникването на такова свидетелство.
Менандър, известен тракийски драматург, който е живял в Атина и е писал на гръцки, е починал три века преди нашата ера. Считаше се, че от неговите сто и няколко комедии нито една не е достигнала до наши дни в своята цялост. Неочаквано през 1958 се появи един папирус в Женева, Швейцария, съдържащ цялата “Dyscolos” – комедия, от която бяха запазени само фрагменти дотогава. Как точно е направено откритието, не бе обяснено задоволително, но автентичността на ръкописа е извън съмнение.
Ако някой преди 1958 се бе опитал да пусне на пазара фалшификация на “Dyscolos”, той щеше да бъде уличен. Фалшификаторите по правило са повече от посредствени хора – както по интелект, така и по умения - и биха се изкушили да действат, само ако опасността от издънка граничи с нулата.
Няма никаква причина да мислим, че Марнавич не е бил наясно с тези неща. Той често е работил със стари ръкописи. Той лично е изкарал наяве един ценен оцветен манускрипт, “Манасиевата хроника”. Не може да не е бил запознат с това, колко лесно се изобличава фалшификатор при внезапната появата на доскоро неизвестен материал.

a) свидетелските показания

14.Така стоят нещата и все пак Брайс иска да му повярваме, че Марнавич е бил лъжлив писател. Как обвинителят доказва нападките си? Вика си свидетел: Константин Йосиф Иречек. Отговаряйки на запитване от Брайс, Иречек пише, че на Марнавич не може да се има доверие, а Брайс приема съвета. Как обаче Иречек доказва, че Марнавич не заслужава доверие? Никак.
Той просто е чел статия, в която се подхвърлят намеци за надеждността на Марнавич като автор, без да има посочени доказателства, че последният някога е фалшифицирал документи. Иречек обаче се е хванал на намеците, въобразил си е още малко и е заразил Брайс със съмненията си.

15. За известен учен като Иречек подобна постъпка си е направо гаф, при това не първата. В своята книга “Geschichte der Bulgaren” [14] Иречек казва, че южният дял на Стара планина, близо до Черно море, се наричал Vodo-Balkan или Mateyska Planina (стр. 11). Това обаче не е вярно. Истинското име е Sakar Balkan (на турски “суха/безплодна планина”). Северният дял Иречек отново погрешно нарича Kucuk Balkan, вместо Chatal Balkan (вилообразна планина). Цялата Стара планина, според него, била наречена от турците Chodza Balkan. Това е погрешно в три аспекта. На първо място, на турски цялата планина се нарича просто Балкан. На второ място, името Kodza Balkan (означаващо Голяма планина) се отнася само за централния дял. И трето, правилното изписване е Kodza, а не Chodza, тъй като последното има значение на мюсюлмански свещеник.
Изниква въпросът: Ако Иречек може толкова да се бърка по отношение на големите планини, колко може да греши когато става дума за оценяване на личността, мъдростта и познанията на Иван Томко Марнавич, който е бил починал от повече от две столетия?
Иречек издава своята “Geschichte der Bulgaren” на 22-годишна възраст. Падал си е импулсивно хлапе и като такова, особено податливо на грешки. Всичко, което е писал, трябва винаги да се проверява. Джеймс Брайс не е взел тази предпазна мярка.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите